Дан Симънс - Куфарът

О’Тул кимна, очевидно притеснена да говори пред Арлен.

— Готова ли сте да дойдете с нас в управлението, госпожо Димарко? — попита полицаят.

Арлен прехапа устни.

— Арестувана ли съм?

Полицаят се засмя.

— Затова че сте видели сметката на тип като Кътър, след като е убил поне трима души само днес следобед? Ще се изненадам, ако кметът не ви даде медал… — Той замълча, защото долови погледа на О’Тул. — Не, госпожо Димарко — заяви с по-официален тон, — поне засега не сте арестувана. Естествено, ще има разследване и тази вечер ще се наложи да отговорите на доста въпроси и да бъдете на разположение на следователите в близките дни, но съм сигурен, че ще си бъдете вкъщи до… — той си погледна часовника — о, най-късно до единайсет.

— Добре — отвърна Арлен. — Искам да гледам новините. Може там да обяснят какво е станало.

Беретата на Датчанина не помръдваше, дулото й сочеше гърдите на Курц.

София засмука палеца си и се нацупи.

— Джо, имаш ли представа какво става в момента.

Курц се огледа.

— Прилича ми на последната сцена от „Хамлет“.

Устните на Датчанина потрепнаха в нещо като усмивка.

София извади пръста от устата си.

— Не ми казвай, че си гледал „Хамлет“, Джо.

— Гледам всички филми с Мел Гибсън.

София въздъхна.

— Това, което се случва, Джо, е, че ти остава още половин минута живот.

Курц нямаше коментар.

— А можеше и да не става така — продължи тя. — Защо не ме остави да те чукам и нещата да продължават като досега?

Курц първо реши да не коментира и това, но след това размисли.

— Баща ти ме нае. Трябваше да свърша работа.

София погледна трупа на баща си и отново поклати глава.

— Страхотна работа. И страхотно заплащане. — Тя погледна Датчанина. — Е, Нилс, още по пътя за летището ти казах, че се надявам да не се стигне дотук — но се стигна.

Курц премести поглед към Датчанина. Мъжът не беше отклонил вниманието си — и беретата си — нито за част от секундата.

— Нилс ли? — попита Курц.

— Харесва й да ме нарича така — каза Датчанина.

— Сигурно ти плаща добре — каза Курц.

Датчанина кимна едва доловимо.

Курц погледна София.

— Може ли да попитам нещо преди края на партито? Ти ли плати на Хатауей, за да ме убие?

— Естествено. — Тя бръкна в чантата си. Курц очакваше да извади пистолет и стомахът му се стегна, но тя извади една касетка. — Хатауей дори ми донесе касетата на секретаря на този продавач на оръжие… как му беше името? Док. Мислеше, че мога да те шантажирам с нея за нарушение на гаранцията ти, но след това се спряхме на по-трайното решение.

— Разумно — каза Курц.

— Взе да ми става скучно, Джо — каза София. — Никога не си бил интересен събеседник, а днес си убийствено скучен. Освен това трябва да се обадя на полицията преди труповете да са се вкочанили и да им кажа за това ужасно нападение от страна на покойния господин Курц. Може ли беретата, Нилс? Искам сама да се погрижа за тази подробност.

Курц продължаваше да седи на мястото си, без да пропуска нито едно движение. Ако имаше някаква възможност да се намеси, тя щеше да е сега.

Такава възможност не настъпи. Датчанина беше абсолютен професионалист и дулото не се отклони от целта дори когато той отиде при София и й подаде оръжието така, че да го хване с две ръце. Тя го хвана и сложи пръст на спусъка, а Датчанина отстъпи встрани от светлината на лампата и от огневата линия.

— Някакви последни слова, Джо?

Джо се замисли за секунда.

— Не беше чак толкова добра в леглото, скъпа. Имал съм много по-приятни преживявания със списание „Хъстлър“ и с малко крем за ръце.

Звукът на незаглушения пистолет беше много силен. Два изстрела.

София се усмихна глупаво, пусна беретата и се свлече на пода до тялото на баща си.

Датчанина прибра в джоба си 22-калибровата „Берета“ 21 и пристъпи, за да вземе деветмилиметровата от безжизнената ръка на София. Курц си позволи отново да диша едва когато Датчанина прибра и нея в джоба си. После се изправи.

Датчанина вдигна куфарчето от пода до инвалидната количка на дон Фарино, взе касетката от празния стол на София и каза:

— Мисля, че тези неща са ваши.

— Мои ли? — попита Курц.

Датчанина постави касетата върху куфарчето и го подаде на Курц.

— Да. Аз съм наемен убиец, а не крадец.

Курц взе куфарчето и двамата излязоха от стаята за рисуване. На вратата Курц се обърна, за да погледне петте тела.

— Последната сцена от „Хамлет“ — обади се Датчанина. — Това наистина ми хареса.