Дан Симънс - Куфарът

— Господин Курц, на фамилиите в щата им трябваха почти двайсет години, за да стигнат до някакво споразумение с колумбийците, мексиканците, виетнамците и всички други…

— Да, да — прекъсна го Курц. — Знам за вашите договори, споразумения и квоти. На кого му дреме? Скаг е разклатил лодката, като се е опитал да изкара малко повече хероин на улицата и да вкара малко повече пари в джобовете си, а вие сте позволили да го затворят за това. Но някой е използвал контактите на фамилията и само преди няколко месеца отново е отворил шлюза. Скаг смята, че някой се опитва да ви довърши окончателно, дон Фарино.

— Той е луд! — изкрещя Майлс и отново скочи.

Курц погледна адвоката.

— Миналия август гангстерите на Малкълм Кибунте са обрали арсенала в Дънкирк…

— Това какво общо има? — процеди София.

— И Майлс… и този, който спонсорира Майлс… са продавали оръжията срещу яба и китайско бяло и за нови технологии за производство на метамфетамин във Ванкувър…

— Във Ванкувър ли? — повтори Фарино искрено озадачен. — От кого във Ванкувър?

— От Триадите. Малкълм е прехвърлял оръжията през границата. Наркотиците са влизали през граничния пункт на Ниагарския водопад с камионите с електроника за еднократна употреба от ванкувърските фамилии. Малкълм и момчетата му от време на време са обирали и по някой друг камион от Флорида и от Ню Йорк, за да замажат дейността си. Просто са използвали контактите на фамилията, за да вкарат тук хероин и яба, и са създали наркомани от ново поколение.

Настъпи тишина. Накрая дон Фарино прикова тежкия си поглед в Майлс.

— Търгувал си наркотици и оръжия с най-смъртните ни врагове?

— Лъжа. — Майлс вече не изглеждаше уплашен.

— Уилям — обърна се дон Фарино към единия бодигард. — Чарлз — към другия.

Двамата бодигардове пристъпиха напред и извадиха пистолетите си.

— Изведете господин Майлс отвън и го накарайте да говори. — Гласът на стареца звучеше много уморено. — След това го отведете някъде и го убийте.

Уилям и Чарлз продължиха да стоят, но не насочиха пистолетите си към Ленард Майлс. Едното дуло сочеше към дон Фарино, а другото — към Курц.

Ленард Майлс изостави всякакви преструвки и се ухили злобно, седнал между двамата бодигардове.

— Повече от сто и двайсет милиона долара — каза той небрежно. — И то под носа ти, старче. Да не мислиш, че съм пропуснал да употребя известна част от тях, за да подкупя всичките ти служители?

Дон Фарино го гледаше и не казваше нищо. София, изглежда, медитираше. Курц седеше, без да помръдва, с длани на коленете.

— Уилям, Чарлз — каза Майлс. — Убийте тоя дъртак и това копеле Курц. Веднага.

В стаята отекнаха четири изстрела и замириса на кордит и кръв.

— Моля, обяснете естеството на заплахата — обади се един отегчен глас на телефон 911.

— Един луд убива хора — каза Арлен, даде адреса на порно магазина и затвори.

Чудовището се опитваше да отвори заключената врата. Задната беше метална, но тази беше съвсем проста, дървена. Започна да се цепи и да се клати от пантите още докато Арлен наблюдаваше монитора.

Арлен грабна чантата си и скочи да избяга. Но накъде? Ако излезеше през задната врата, може би щеше да успее да изтича до буика, да го отключи, да запали и да тръгне преди чудовището да разбие вратата. Може би.

През тайната врата към стария подземен гараж. Той нямаше да намери тайната врата. „Освен ако не знае за нея.“ Тогава щеше да се лута из празния гараж с чудовището по петите си.

Евтината ключалка поддаде и вратата изхвърча от пантите.

„Може да е дошъл за Джо — помисли си Арлен. — А това означава, че може да се върне.“

Разполагаше само с няколко секунди преди психопатът да слезе в мазето. Арлен грабна чадъра си от закачалката и строши двете крушки на тавана. Компютърните монитори бяха изключени и единствената светлина идваше от настолната лампа на бюрото и от черно-белия наблюдателен монитор.

Изтича до бюрото, изгаси лампата, издърпа стола и коленичи до бюрото. Черно-белият монитор показваше как чудовището разбива вратата.

Арлен го изключи. Просторното помещение потъна в непрогледен мрак.

„Господи, господи, първо трябваше да си сложа това нещо.“ Арлен бръкна в най-долното дясно чекмедже и напипа очилата за нощно виждане, но каишките бяха твърде сложни, за да си ги сложи в тъмното.

Психопатът се втурна надолу по стълбите. Чуваше тежкото му дишане, долавяше миризмата му, но не го виждаше.