Дан Симънс - Куфарът

Арлен вдигна очилата към очите си и ги включи. За щастие си беше поиграла с тях през свободното си време. Моторчето на уреда зажужа и мазето изведнъж се обля в зелено.

Психопатът обърна глава в нейната посока. Раните, подпухналото му лице и провисналите бинтове изглеждаха още по-ужасни в зеленикавата светлина на очилата. В дясната му ръка имаше дълъг нож. Острието му проблясваше като зелен фар.

Чудовището подуши въздуха и тръгна към нея.

Арлен бръкна под плота на бюрото, напипа револвера си и го извади. Очилата се изплъзнаха от треперещата й ръка и тя моментално ослепя.

Изгореният се блъсна в ниската преграда в средата на помещението, разби я с един шут и продължи.

„Парфюмът ми. Той надушва парфюма ми.“

Съществото беше на три метра от нея, когато Арлен натисна спусъка.

Нищо.

„Божичко! Забравила съм да го заредя!“

Психопатът се блъсна в другия край на бюрото й, замахна с ножа, удари монитора и помете и него, и всички папки — всичко от бюрото.

Арлен пусна очилата и хвана безполезния рюгер с две ръце. Слюнките на съществото я опръскаха, когато то скочи върху бюрото и започна да крещи мръсотии. Тя го чуваше, но не го виждаше.

„Не, заредих го. Предпазителят!“ Веднъж седмично на стрелбището и два пъти на полето всяка седмица, откакто беше починал Алън.

Освободи предпазителя с палец, напипа спусъка и започна да стреля нагоре в мрака, по жегата и смрадта на няколко сантиметра над главата си. Продължи да стреля, докато патроните не свършиха.

Датчанина излезе иззад завесата на един тъмен алков. Бодигардовете Уилям и Чарлз лежаха простреляни с по два куршума. Уилям беше мъртъв, но Чарлз още помръдваше. Ленард Майлс стоеше неподвижно и само мигаше.

Датчанина се приближи, погледна агонизиращия Чарлз и стреля в главата му.

Ленард Майлс потръпна. Датчанина насочи облечения си в ръкавица пръст към стола.

— Седнете, моля.

Майлс седна.

Курц не беше помръднал — стъпил здраво на пода, с ръце на коленете. Дон Фарино се държеше за гърдите, но се усмихваше. София Фарино беше вдигнала краката си и ги беше свила на стола, като че ли в стаята имаше мишка.

Датчанина беше с масленозелено вълнено палто, баварска шапка и тъмни очила, но нямаше мустаци. Заобиколи столовете и застана от едната страна на дон Фарино. Полуавтоматичната деветмилиметрова берета не беше насочена конкретно към никого, но дулото сочеше най-вече към Майлс.

— Благодаря ти, приятелю — каза дон Фарино.

Датчанина кимна.

Донът обърна тежкия си поглед към Майлс.

— Дъщеря ми замесена ли е в това? Тя ли ти даваше заповеди?

Устните на Майлс побеляха и затрепериха. Жълтата дамаска на стола потъмня. Адвокатът се беше напикал в панталоните си.

— Говори! — изкрещя дон Фарино. Крясъкът беше толкова силен и неочакван, че дори Курц подскочи.

— Тя ме накара, дон Фарино — изпелтечи Майлс. — Заплаши ме, каза, че ще ме убие, че ще убие любовника ми. Тя… — И млъкна в секундата, в която дон Фарино махна нетърпеливо с ръка.

Донът гледаше дъщеря си.

— Продавала си оръжие на Триадите и си внесла този нов наркотик в града?

Тя го погледна спокойно.

— Отговори ми, нещастна проститутко! — изкрещя донът. Лицето му беше смесица от червено и бяло.

София не каза нищо.

— Кълна ви се, д-дон Фарино — заекна Майлс, — не исках да участвам. София набута Стивън в затвора. Тя поръча убийството на Ричардсън. Тя…

Дон Фарино не откъсваше поглед от дъщеря си.

— Ти ли натопи Стивън?

— Естествено — отвърна София. — Стиви е педал и наркоман, папа. Щеше да повлече със себе си цялата фамилия.

Дон Фарино стисна облегалките на инвалидната си количка толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— София… ти щеше да получиш всичко. Щеше да бъдеш единствената ми наследница.

София отметна глава назад и се разсмя.

— Всичко ли, папа? Кое е това всичко? Фамилията е станала за посмешище. Вече нямаме никаква власт. Хората ни се разбягаха. За мен нямаше да остане нищо. Аз съм само една жена . А аз искам да бъда дон .

Дон Фарино поклати тъжно глава.

Ленард Майлс се възползва от момента, скочи и побягна към вратата, като прескочи трупа на Уилям.

Датчанина го застреля в главата, без дори да вдига беретата.

Дон Фарино дори не погледна натам.

— Знаеш цената на предателството, нали, София?

— Учила съм в Уелзли, папа. — Краката й все още бяха подвити под нея като на малко момиченце. — Чела съм Макиавели. Ако ще убиваш един принц, по-добре го направи като хората.