Дан Симънс - Куфарът

Курц се усмихна.

— Може и така да се каже.

— Как се прибра в града тази сутрин?

— С едно от тия неща, дето им викат таксита.

— Такситата в Чийктуага не се прескачат. Кварталът ни е по-скоро автобусен.

— В Чийктуага много неща не се прескачат, но сега дойдох до офиса с кола.

Арлен вдигна едната си изрисувана вежда.

— С кола? Вече имаш кола?

— Трепач. Волво комби от осемдесет и осма. Взех го от Чарли Евтиния в Амхърст. Но върви.

Арлен не сдържа усмивката си.

— Никога не съм разбирала страстта ти към колите на „Волво“.

— Много са безопасни.

— За разлика от всичко останало в живота ти.

Той се нацупи престорено.

— Скучни са. И са безлични. Никой никога не забелязва, когато го следи волво. Като китайците са, всичките си приличат.

Арлен нямаше какво да отвърне, така че мълча, докато Курц свали панталона и сакото си, закачи ги внимателно на една закачалка, разхлаби вратовръзката си, легна на дивана и каза:

— Събуди ме към три, ако обичаш. В четири имам важна бизнес среща. — После скръсти ръце на гърдите си и само след минута захърка.

Арлен тракаше по клавиатурата и отваряше чекмеджетата възможно най-тихо, за да не го събуди, но той продължаваше да спи. Знаеше, че няма да има нужда да го буди — винаги се събуждаше сам точно в толкова часа, колкото трябваше — и естествено няколко минути преди три очите му се отвориха и той се огледа с онази моментална увереност, която винаги удивляваше и озадачаваше Арлен.

Той се облече бързо, закопча най-горното копче на ризата си, увери се, че вратовръзката е на идеалното си място и че маншетите излизат от ръкава точно колкото трябва.

— Липсва ти само борсалино — каза Арлен, когато Джо се запъти към задната врата с ключовете на колата в ръка. Не го попита нищо за срещата и той също не й даде никаква информация. Тя знаеше от опит, че може да става въпрос както за нещо съвсем банално като искане за банков заем, така и за нещо, от което можеше да не се върне. Никога не го питаше, още повече че той почти никога не й казваше.

Арлен довърши няколко имейла до клиенти и се зачуди дали да каже на Джо, че бизнесът на агенция „Суитхарт Сърч“ е на път да донесе печалба между осем и десет хиляди в края на първия месец. Реши да изчака.

Наближаваше пет. Арлен беше приключила с търсенията в мрежата и с бележките и вече се канеше да си тръгва, когато някакво необичайно раздвижване на монитора за наблюдение привлече погледа й.

В порно магазина беше влязло някакво чудовище. Половината лице на мъжа беше изгорено, едното му око не се виждаше от подпухналата плът и по покрития му с рани череп нямаше почти никаква коса. Шлиферът му беше разкопчан и дори на черно-белия монитор се виждаше, че гърдите му са покрити със саморъчно направени превръзки и жестоки рани от изгаряне.

Томи посегна към пистолета в чекмеджето под касата.

Чудовището го сграбчи за вързаната на опашка коса и преряза гърлото му от ухо до ухо с един-единствен замах.

В магазина имаше само двама клиенти. Единият хукна към вратата, като се опита да се промъкне покрай чудовището, но изгореният се извърна като светкавица и го изкорми с един разрез от слабините до гърлото. Мъжът направи още няколко крачки към изхода и се свлече до стъклената витрина.

Другият клиент притисна порносписанието си с две ръце до гърдите и тръгна да бяга покрай рафтовете. Чудовището го настигна с три огромни крачки. Камерата показа отражението в огледалото в ъгъла. Един удар с ножа, два, три, четири, пет.

Почти парализирана от ужас Арлен вдигна телефона и набра полицията. От другата страна вдигнаха, но от гърлото й не искаше да излезе никакъв звук. Не можеше да откъсне поглед от монитора.

Чудовището тичаше по коридора с развят шлифер и развети бинтове като на мумия, с изгорено лице, разкривено в дива ярост. Тичаше към мазето… към нея.

Дон Фарино събра всички в стаята за рисуване на аристократичната си къща. Курц никога не беше влизал в стая за рисуване — и когато беше срещал фразата в книгите, тя винаги го беше развеселявала — и му беше много любопитно какво точно представлява една стая за рисуване. Вече бяха насядали, а той все още не знаеше. Стаята беше голяма и тъмна, с тежки завеси на панорамните прозорци, през които изобщо не си личеше дали е ден, или нощ, имаше полици с книги, две големи камини — без огън — и няколко къта за сядане като в хотелско фоайе. В стаята имаше шестима души, включително двамата бодигардове с неизменните сака: дон Фарино в инвалидната си количка до един затъмнен лампион, София в плюшения стол отдясно на дона, Курц в едно дълбоко, но неудобно кожено кресло и адвокатът Ленард Майлс, седнал срещу всички останали на стол с права облегалка. Двамата бодигардове стояха, опрели месестите си ръце на кръста, точно зад Майлс.