Дан Симънс - Куфарът

— И това ли е? Искаш да гледам перверзните типове в магазина отгоре ли?

— Това е — съгласи се Курц. — Собствениците са поправили системата за наблюдение на горния етаж и аз накарах Джими да пусне един кабел дотук и да ни продаде един от старите си монитори.

— Да ни продаде ? — Арлен размърда мишката и мониторът на компютъра й оживя. — И колко струва?

— Петдесет долара, свързването безплатно. Казах му, че ще платя като получа пари този месец… или другия… или не знам кога.

— И това само за да гледам как разни извратени старци си купуват порносписания и касети?

— Приятно гледане.

Курц стана от дивана и отиде до своето бюро в дъното на дългото помещение. На бюрото му нямаше нищо освен няколкото папки и бележки, оставени от Арлен.

— Наистина ли смяташ, че ни трябва видеокамера? — попита тя. — И двете врати са заключени, а освен това почти никой не знае, че сме тук.

Курц сви рамене.

— Външната врата се разбива доста трудно. Но тази откъм порно магазина си е най-обикновена врата. А мен май ме търсят някакви типове. — Въпреки че Арлен току-що се беше върнала от обедната си почивка, той наля кафе за двамата, взе чашите и седна на ръба на бюрото й. Предаде й описанието на Пруно на Малкълм Кибунте, Кътър и Дураг, след което си спомни за Мани — брата на Сами Ливайн, и описа и него.

— Направил си Дани де Вито свой враг? — удиви се Арлен.

— Нещо такова. Както и да е, ако видиш на монитора, че някой от тези четиримата е горе, изчезни през някоя от задните врати.

— Описанията ти пасват на половината от нещастниците, дето киснат горе в магазина.

— Точно така — съгласи се Курц. — Затова променям нарежданията си — ако видиш, че някой се опитва да влезе тук през предната врата, изчезни от задната. Ако този, който се опитва да влезе, прилича на някой от онези, които ти описах, изчезвай много бързо.

Арлен кимна.

— Някакви други подаръци да си ми донесъл?

Курц извади кимбъра от кобура под мишницата си, остави го на бюрото й и каза:

— Не ми стигнаха парите за доберман.

Арлен поклати глава, бръкна под плота на бюрото си и извади един късоцевен магнум-рюгер.

— Охо! — възкликна Курц. — Стара дружка!

— Реших, че ако ще е като едно време, по-добре да се подготвя като едно време. — Тя претегли оръжието в дланта си. — През последните години освен за работа излизах от къщи само заради стрелбата в Бернис две вечери седмично. — Тя прибра рюгера под плота.

— В затвора не ни даваха много да се упражняваме по мишени — каза Курц. — И сигурно в момента стреляш по-добре от мен.

— Винаги съм стреляла по-добре от теб.

Курц прикри облекчението си, че не се налага да й оставя кимбъра, пъхна го в кобура, свали кобура от раменете си и пак се изтегна на дивана.

— Не те ли вълнува как вървят делата на компания „Суитхарт Сърч“? — попита Арлен. — В крайна сметка фирмата е твоя. Всички търсачки и сайтове, които ми каза, работят чудесно. Ние им плащаме и след това слагаме двайсет процента отгоре на кандидат-гаджетата и всички са щастливи. Искаш ли да видиш как става?

— Аха — отвърна Курц. — Но точно сега трябва да помисля малко за една друга работа. Но можеш да ми потърсиш нещо за Малкълм Кибунте. От обичайните източници — призовки от съда, гаранции, неплатени данъци, каквото намериш. Едва ли има реален домашен адрес, но ще взема каквото намериш.

Арлен провери попаденията си за деня, обработи няколко кодирани плащания за издирване от кредитни карти, прехвърли парите в новата сметка на компанията, вкара данните в търсачките и започна да издирва информация за Малкълм Кибунте. След известно време се обади:

— Знам, че никога не говориш за случаите си, но все пак няма да е лошо да ми кажеш какво става. Тук има някои доста страшни неща за твоя Кибунте.

Курц не й отговори и тя се обърна към него. Той спеше, гушнал кимбъра като плюшено мече, и тъкмо започваше да похърква.

„Блу Франклин“ беше стар блус бар, който с годините ставаше само още по-добър. Някои от най-известните звезди на блуса през последните шейсет години бяха започнали пътя си в този задимен бар на улица „Франклин“, след което се бяха връщали тук на върха или в залеза на славата си, за да пеят пред толкова почитатели, колкото побираше барът. Тази вечер двамата изпълнители бяха в разцвета на славата си: Пърл Уилсън, тридесет и няколко годишна певица, която съчетаваше горестния блус на Били Холидей и остротата на Коко Тейлър, и Биг Бо Търнър, един от най-добрите тенор саксофонисти от Уорн Марш насам.