Дан Симънс - Куфарът

Непрекъснатото изкачване и слизане от шестия етаж не беше приятно, но Курц особено харесваше акустиката на сградата — стъпките в коридорите отекваха поне на два етажа, асансьорът можеше да събуди и мъртвец — беше го пробвал, а атриумът представляваше огромна пещера, в която и най-слабият звук отекваше многократно. Просто нямаше как човек, незапознат с мястото, да се промъкне незабелязано.

Освен това след повече от век употреба сградата се беше сдобила с множество ниши, пролуки, тайни кътове, стълби, преградени стаи и други удобни за криене места. Беше посветил доста време, за да ги обходи с мощния фенер. И — което беше най-доброто — в мазето имаше тунел, който извеждаше в мазето на друг склад.

Курц погледна в кашона, който играеше неубедителната роля на хладилник. Две бутилки вода и няколко вафли. Изяде вафлите и изпи цяла бутилка вода. Напъха се в спалния чувал и погледна часовника си: 6:52. Тази сутрин беше възнамерявал да отиде в офиса и да поработи заедно с Арлен, но можеше да закъснее малко.

Изгаси крушката, сви се на кълбо в абсолютния мрак, изчака да спре да трепери и чувалът да се затопли и потъна в сън.

— Спипахме го — каза Малкълм Кибунте.

Двамата с Кътър стояха в един микробус, паркиран почти на две пресечки от склада.

Беше изминала една дълга нощ. Когато полицаят в ареста каза на Майлс, че някой е платил гаранцията на Курц, Малкълм се обади на Дураг, че задачата му се отменя, взе Кътър и разни приспособления за следене, открадна микробуса и пое към затвора. Първоначалният план беше да очистят Курц и този, който му беше платил гаранцията, веднага щом копелето излезеше от затвора. След това Малкълм видя кой е платил гаранцията и премина към резервния план.

Паркираха на улицата, където се намираше мансардата на София Фарино, и чакаха чак до малките часове на деня. И тъкмо щяха да се откажат, когато Курц най-после се показа и тръгна в обратната посока. По улицата нямаше никакви коли и затова Малкълм го изчака да се скрие и чак тогава подкара по заобиколните пресечки така, че да се озове пред него, паркирайки поне на две пресечки разстояние близо до други мръсни микробуси и коли. Беше тъмно. Успяваха да го следят само с помощта на скъпите военните очила за нощно виждане.

Решиха, че са го изпуснали, когато слезе под естакадата на магистралата, но тъкмо когато се канеха да го последват, Курц се появи отново и пое по пътя си. Незнайно защо тъпото копеле беше изхвърлило коженото си яке. Кътър искаше да спрат под естакадата и да проверят, но Малкълм беше прекалено зает да шофира и да намери място за паркиране покрай реката преди Курц отново да се появи в обсега им. Разсъмваше се. След половин час вече нямаше да могат да го следят. Курц щеше да забележи, че мръсният зелен микробус непрекъснато изниква някъде около него, дори ако се държаха на прилично разстояние.

Но Малкълм и Кътър имаха късмет. Бяха паркирали в един промишлен двор до релсите и гледаха през инфрачервените очила. Курц се промъкна през оградата и влезе в стария хладилен склад.

Изчакаха още час. Курц не се появи.

— Мисля, че намерихме дупката му — каза Малкълм, потри брадата си и свали очилата.

Кътър изръмжа и отвори ножа си.

— Не знам, брато — каза Малкълм. — Мястото е голямо. Сигурно е тъмно. Той си го познава, а ние не.

Двамата поседяха в микробуса още няколко минути. Изведнъж Малкълм се ухили широко.

— Знаеш ли какво ще направим?

Кътър обърна празния си поглед към него.

— Точно така. Ще намерим някои бели боклуци, които да знаят за наградата на Братята и да са толкова тъпи, че да влязат тук и да убият господин Курц за почти никакви пари.

Кътър кимна.

— Прав си — съгласи се Малкълм. — Вече знаем къде живее господин Курц. Предлагам да му пратим Зебрите от Алабама. — Малкълм се разсмя от сърце.

Кътър задиша през устата и се обърна, за да хвърли последен поглед под дъжда към стария хладилен склад.

— Много хубав диван — каза Курц на Арлен, когато тя слезе по задното стълбище и отвори вратата на подземния им офис. Лежеше полузаспал на пружиненото канапе с дамаска на цветя. — От вас ли е?

— Радвам се, че намина, за да го забележиш — отвърна Арлен и закачи палтото си на стената. — Естествено, че е от нас. Ако знаеш Алън колко мачове е проспал на него. Уил и Боби ми помогнаха да го донесем. Това на бюрото ми какво е?

— Видеомонитор.

— Телевизор?

— Включи го.

Арлен щракна копчето и гледа картината в продължение на минута. Образът беше черно-бял, трептеше и показваше четири места: щанда на видеотеката, рафтовете, сепаретата и коридора.