Дан Симънс - Куфарът

— Numquam se minus otiosum esse, quam cum otiosus, nec minus solum, quam cum solus esset — отвърна наркоманът. — Запознат ли си със Сенека, Джоузеф? Бях го включил в списъка ти за четене.

— Май още не съм стигнал до него. Индианският вожд ли?

— Не, Джоузеф, въпреки че и той е бил добър оратор. Особено след като ние белите сме „подарили“ на хората му одеяла, заразени с една шарка. Не. Философът Сенека… — Погледът на Пруно се зарея нанякъде.

— Няма ли да ми преведеш какво каза? Като едно време.

Пруно се усмихна.

— „Че никога не е бил по-малко бездеен, бидейки бездеен, и никога не е бил по-малко самотен, бидейки самотен.“ Сенека го е казал за Сципион Африкански, Джоузеф.

Курц съблече коженото си яке и го остави в скута на Пруно.

— Не мога да го приема, Джоузеф.

— Не съм давал пари за него. Имам го от половин час. В гардероба вкъщи е пълно с такива.

— Говориш глупости, Джоузеф. Пълни глупости.

Курц тупна възрастния мъж по костеливото рамо и излезе от нишата. Искаше да се прибере в склада преди да е съмнало.

Старата седеметажна тухлена сграда, строена за хладилен склад, беше прослужила по-голямата част от двадесети век като обикновен склад, след което още две десетилетия беше носила още пари като склад на самообслужване с просторните си помещения, разделени на клетки без прозорци като зайчарник. Наскоро я беше закупил някакъв консорциум от адвокати, които бяха възнамерявали да я превърнат в блок от скъпи мансарди с изглед към града и вътрешни мецанини с изглед към ултрамодерен централен атриум. Архитектът беше заел идеята от така любимата на сценаристите сграда на Бредбъри в Лос Анджелис: неизмазани тухли, сложни метални конструкции, метални вътрешни стълби и асансьори клетки, плюс десетина офиса със стени от матово стъкло. Проектантите бяха започнали реконструкцията: бяха сложили ограда покрай цялата постройка, бяха направили централна кухина за атриума, бяха построили недовършени мецанини на горните етажи, бяха поставили скъп стъклен покрив, бяха избили някои стени и бяха изкъртили няколко дупки за големи прозорци. Но пазарът на луксозни мансарди беше замрял, облагородяването на квартала беше спряло на известно разстояние оттук, парите на адвокатите се бяха свършили и сега складът стърчеше самотен заедно дузината други изоставени тухлени постройки наоколо. Като истински оптимисти, адвокатите бяха оставили известно количество строителни материали в оградения двор в очакване на нова строителна активност в момента, когато в консорциума се влееха свежи средства.

Курц беше разбрал за това място от Док, продавача на оръжие и по съвместителство пазач в Лакауана. Всъщност Док беше работил тук като пазач около година, когато надеждите, че отново ще има работа и пари, били по-големи. Курц беше харесал мястото, според описанието на Док: електрозахранването беше възстановено на най-горните два етажа и за асансьора, въпреки че долните етажи представляваха тъмен лабиринт. Хората от фирмата, охраняваща строежа, се отбиваха два-три пъти седмично, но само за да проверят дали оградата е здрава и дали катинарите са по местата си.

Курц беше срязал оградата на най-незабележимото място — там, където дворът стигаше чак до железопътните релси — а Док му беше дал петцифрената комбинация на катинара за задната врата. Някой беше счупил прозорците й и Курц без никакво затруднение можеше да се пресяга и да заключва катинара с друга комбинация.

Мястото му се беше понравило моментално. Нямаше отопление — което щеше да е проблем в лютата зима на Бъфало — но в някои от чешмите на седмия етаж имаше вода. Единият от трите огромни товарни асансьора все още работеше, но Курц никога не го използваше. Звукът, който издаваше, му напомняше за рева на Годзила. В главното фоайе имаше голямо стълбище, осветявано оскъдно през стъклените тухли на стената, отзад имаше едно напълно неосветено стълбище и две ръждясали пожарни стълби. В стените на последните два етажа бяха избити няколко прозореца, но не им бяха сложили стъкла.

Първите три етажа представляваха потънал в мрак склад за боклуци, с изключение на отекващия атриум, който също беше склад за боклуци, но осветен от стъкления покрив. Атриумът също предлагаше път за отстъпление, ако някой беше дотолкова безразсъден, че да се възползва от скелето по цялата му височина. Консорциумът беше изчерпал средствата на етап интериор от тухли и пясък.

Курц се прибра треперещ от студ покрай ръждясалите релси, провря се през дупката в оградата, замаскира я отново, влезе през задната врата, провери следите, които беше оставил във фоайето, и изкачи на бегом пет етажа по главното стълбище. Беше свил гнездото си на шестия етаж. Помещението беше малко и без прозорци — всички складови помещения се намираха между външните стени и стените на атриума — но Курц беше пробил полусрутения таван и беше прекарал проводник за електрическата си крушка от горния етаж. Имуществото му се състоеше от един дебел спален чувал — взет на заем от Арлен — сака с вещите от Атика, фенер, походно легло и няколко книги на пода. И двата му пистолета бяха смазани и заредени, увити в напоени с масло парцали в сака, заедно с един евтин анцуг, който беше купил вместо пижама. В това помещение имаше тоалетна — добавена около 1920-а, когато сградата все още била хладилен склад с офиси — и Курц понякога си носеше вода от седмия етаж. Канализацията работеше, но нямаше нито вана, нито душ.