Александра Маринина - Незаключената врата

Оказало се, че не е толкова лесно да придума Руслан да се върнат — нито странното писмо, нито окървавените трупчета на плъховете не го заинтересували или уплашили, а истериите, в които добросъвестно изпадала Яна, не направили нужното впечатление. Тоест, разбира се, щели да направят, ако в работата не се бил намесил Андрей Константинович — съпругът на режисьорката, която снимала сериала. Той поел грижите за Яна и обещал да направи така, че тя да не иска да заминава за където и да било. Той много се стараел и Яна за известно време наистина се поразведрила. С удоволствие обикаляла с Андрей Константинович изложби, магазини, паркове, клубове и ресторанти, особено след като още първия ден видяла Алик. Това се случило в „Пасажа“ на „Петровка“. Яна се отбила в сектора за дамско бельо, а Андрей Константинович деликатно я оставил сама, за да не й пречи да мери миниатюрните пликчета и дантелените сутиени. Алик изникнал сякаш от земята, на висок глас се обърнал към Яна за съвет, уж избира подарък за своята дама, и шепнешком й казал:

— Браво, миличко, действаш много правилно. Засега се забавлявай, а ние ще ти помогнем.

При което й намигнал и вдигнал палец.

Алик сдържал обещанието си — след няколко дни в колата на Андрей Константинович се появил някакъв пистолет и го арестували. Яна отново взела да скучае и тогава им подхвърлили снимката от гробището. Нейната истерия на този фон изглеждала напълно естествена и Руслан все пак я довел в Кемерово.

На другия ден в Кемерово се върнал Алик. Яна била нервна, искала да издебне удобен момент и да отиде на среща с любимия, присъствието на Руслан я дразнело все повече и повече, те постоянно се карали, при което инициатор на конфликтите винаги била тя. Искало й се да получи правото да тръшне вратата и да изчезне за няколко часа, уж смъртно обидена. Да се махне, за да може от най-близкия автомат да се обади на Алик и да изтича при него. Но се получило точно обратното. Вратата тръшнал Руслан. За сметка на това сега Яна била по цял ден с Алик, вземала децата и отивала при него, прибирала се само за през нощта, защото родителите й нямало да разберат нейното кръшкане…

— Дааа, Света, бива си я тази история, която ми разказахте — обезкуражено поклати глава Зарубин. — Почти е невероятна.

— Ами и аз не повярвах в началото. Но когато видях Яна с Алик, си помислих, че и да ме е излъгала, не е било за всичко. Кажете, Серьожа, наистина ли са отвлекли Яна в Москва?

— Наистина. Имало е и писмо, и плъхове, и снимка. За тези неща Яна не ви е излъгала.

— Ами шофьорът? Убили ли са го?

— Да, Света. Убили са го. А сега аз имам към вас един деликатен въпрос. Разбирам, че Яна, изпълнявайки молбата на любовника си, ни е разправяла, че нищо не е видяла и нищо не помни. От вашите думи разбирам, че това далеч не е така. На нас тя каза, че не е видяла кой е стрелял по Тимур. Че уж било тъмно, а този човек ги повикал откъм храстите. А на вас какво каза?

Светлана замълча, разглеждайки черешката в отдавна опразнената чаша за коктейли.

— А Янка няма ли да пострада, задето ви е излъгала?

„И още как ще пострада — ядосано си помисли Зарубин. — Човек трябва не да я напляска, ами направо с тояги на голо да я напердаши. Пред очите й са убили човек, а тая въртиопашка мисли само за любовника си“.

— Не — отговори той неискрено, — нищо няма да й се случи. Ще накажат убиеца, а нали тя никого не е убивала. Просто е скрила от следствието, че в престъплението е замесен нейният любовник, но това може да бъде разбрано чисто по човешки.

— Ами… всъщност… Тя е видяла човека, който е стрелял по Тимур. Добре го е огледала, защото той е бил в колата, с която са я отвели, и после я е завел в апартамента, където е чакал Алик.

— Яна каза ли ви нещо за този човек? Описа ли го?

— Да. Среден на ръст, около метър седемдесет и два, четирийсет и осми — петдесети номер дрехи, тъмнокос, със счупен нос, като на боксьор, и веждата му — пресечена с белег.

— Охо, какъв поглед има вашата приятелка! — възхити се Зарубин.

— Нали е шивачка — тихо поясни Светлана. — От професията й е.

Ръст около метър седемдесет и два, номер четирийсет и осем — петдесет, коса тъмна, счупен нос и белег през лявата вежда. Какво пък, каза си Настя, можем с чиста съвест да зачеркнем от списъка още две убийства и да оставим единствено убийството на Теймураз Инджия. Предаденото от Зарубин описание точно съответстваше на външността на Антон Плешаков. Да можеше сега да научи и кой е застрелял самия Антон, щеше да се наспи като хората поне веднъж за последните три седмици.