Александра Маринина - Градска тарифа

— Сигурен ли сте, че те ще се съгласят? — попита тя предпазливо.

— Нямат друг изход — спокойно и твърдо отговори Константин Георгиевич. — Да допуснем, че нас могат да ни притиснат. Но те са извадили лош късмет със следователя. Безполезно е да притискат Давидов. Той не се поддава на такива сделки. Вие го снабдихте с купища информация и той няма току-така да се престори, че не я е виждал.

— Откъде знаете?

— Знам — меко каза Болшаков и повтори: — Знам със сигурност. Повярвайте ми. Но естествено, ние можем да постъпим и другояче. Да приемем техните условия без възражения.

— Ами Давидов?

— Вече е готова заповедта за пенсионирането му. Щом бъде дадена команда, заповедта незабавно ще бъде пусната в действие, ще бъде подписана само за час и делото веднага ще бъде предадено на друг следовател, по-съобразителен и сговорчив. Разбира се, делото може да му бъде отнето и така и да бъде предадено на друг, но това ще събуди подозрения у Давидов и той може да провали всичко.

— А ако се пазарим за нашите условия?

— Тогава заповедта няма да бъде задействана и подписана. Фьодор Иванович ще остане на поста си. И така, какво е вашето решение?

— Е, защо пък моето? — Настя упорито се съпротивляваше да вземе решение, което би я натоварило с отговорност. — Вие сте началник, вие трябва да решите.

— Аз вече взех решението си. Сега бих искал да чуя вашето. Ако съвпаднат — ще се радвам. Ако ли не, ще положа всички усилия, за да разбера и обмисля вашите аргументи, или ще се постарая да ви придумам. Във всеки случай вие ще излезете от този кабинет едва когато мненията ни няма да си противоречат.

„Значи, ще живея тук вечно — мрачно си помисли Настя. — Кога е било такова нещо — началник и подчинен да мислят еднакво? Само при Житената питка, но Житената питка е неповторим и няма да има втори като него.“

— Аз бих се попазарила с тях… — изрече безнадеждно, вече подготвена за дълга и безплодна дискусия.

— Радвам се, че мненията ни съвпаднаха — усмихна се Болшаков. — Между другото, Анастасия Павловна, когато имате свободна минутка, нахвърляйте ми списъка с вашите най-ярки постижения през последните две-три години. Време е да напиша предложението за удостояването ви с чин полковник за особени заслуги.

— Защо си такъв кисел, Иля?

Александър Едуардович Камаев се поразмърда наляво-надясно на въртящия се стол, за да раздвижи кръста си, уморен от дългото седене.

— Аз съм този, който трябва да е тъжен и ядосан — продължи той бодро, макар че на душата му беше мрачно и тягостно. — Моят план безславно се провали, всички мои усилия не доведоха до нищо, защото Седов нито влезе в затвора, нито го убиха. И вече едва ли ще го затворят или застрелят, защото отсега нататък той ще води живот на безполезно растение, което не става от леглото. Аз съм този, който днес е в траур. А ти, обратното — получаваш заветната свобода и сега можеш да се ожениш за своята Наташа. Вече не е нужно да криеш от нея къде ходиш и с кого се срещаш… Защо не се радваш?

Бабицки вдигна към него очи, пълни с болка и омраза.

— Наташа няма да живее с мен. Тя взе решение да остане до Павел и да се грижи за него. Ако някой ден той оздравее, тя ще се върне. Ако ли не…

— Какво?! Какво каза?

— Това, което чухте. Наташа ми каза, че Павел си няма никого освен нея и никой няма да се грижи за него, защото Соня е още малка и изобщо трябва да учи, да завърши гимназия, да влезе в институт. Тя е добър човек и просто не може да го изостави в нещастието му, в тежката болест. Все пак не й е чужд.

— Господи, каква глупост, страхотна идиотщина… Тя е полудяла!

— Това не е глупост или идиотщина, Александър Едуардович. Това е обикновена човешка доброта, готовност да помогнеш, когато един човек се нуждае от помощ. Впрочем вие не можете да го разберете…

— Защо? — надменно попита Камаев.

— Защото помагате не когато човек наистина се нуждае от помощ, а когато с красивия жест на помощта можете да решите собствен проблем. Вие сте обичали сестра си, много сте я обичали, ревнували сте я от съпруга й и ви се е искало да й докажете, че сте по-добър, по-силен, по-преуспял. Именно затова сте дали пари на Борис първия път. Мислели сте, че това ще го унижи пред жена му и ще накара Лариса да изпитва към вас дълбока благодарност. Но нищо такова не се е случило. Лариса не е станала по-нежна и по-внимателна към вас, нито пък е охладняла към мъжа си. Затова, когато е помолила втори път за помощ, сте й отказали. Има ли значение за какво конкретно са й трябвали парите — за нова фирма или за подкуп за Седов? Тя ви е молила. Нуждаела се е от помощ. А вие сте й отказали, защото лично за вас тази помощ не е обещавала никакви емоционални изгоди, в което сте имали възможност да се убедите по-рано. И затова не сте дали парите. А Лариса е загинала. И Жорик е загинал. Защото в крайна сметка Борис не е могъл да върне навреме дълга си. През всичките тези години вие живеете в страх, защото не знаете със сигурност дали в края на краищата Лариса е споделила с мъжа си, че не сте ходили в никаква командировка в чужбина, че е разговаряла с вас, молила е за пари, а вие сте отказали. Дали е казала, или не е? Борис мълчи, а вие не смеете да го попитате. Постоянно сте му натяквали, че Лариса и Жорик са загинали по негова вина, а същевременно сте се страхували, че той знае истината. И колкото повече сте се бояли, толкова по-силно сте го мразели. Защото не Борис е виновен за смъртта им, а вие самият, Александър Едуардович… Дълбоко в себе си прекрасно разбирате това, но не смеете да си го признаете. Чувството на вина е непоносимо за вас и през всичките тези пет години го замаскирате, криете го от самия себе си, като го представяте като отмъщение. Мислехте, че отмъщавате на Седов, а всъщност си измолвахте прошка от сестра си и племенника си. Вие сам сте създали вътре в себе си страшен конфликт, а решаването му бе възложено на всички нас: на мен, на Наташа, на Милена, на Соня, на Седов, дори на Канунников… Милена беше убита, макар и не пряко заради вас, но кой знае как би потръгнал нейният живот и животът на Олег Канунников, ако тя не работеше за вас и не живееше със Седов. И Олег беше убит. Седов е парализиран. Наташа е прикована към леглото му. Соня е в дълбока депресия — не стига, че се случи такова нещастие с баща й, ами и Антон я заряза без никаква причина. Аз останах сам, без Наташа. Ами че вие ни съсипахте живота, нима не виждате това?! Борехте се със собственото си чувство на вина, а погубихте всички нас.