Александра Маринина - Градска тарифа

За всяка своя стъпка и изобщо „за положението на фронта“ Милена редовно докладвала на Бабицки и получавала от него полезни съвети и конкретни задачи. За контактите им тя в никакъв случай не бивало да използва мобилния си телефон, тъй като не се знаело какво може да хрумне изведнъж на Павел — ами ако вземел да ревнува и тръгнел да проверява приятелката си? А полицаите като него, които се занимават с наркопласьори, имат повече от достатъчно възможности за това. Милена била много предпазлива, дисциплинирана и изпълнявала стриктно всички инструкции…

До мига, в който някой я убил. Тогава спешно на сцената трябвало да излезе Соня, дъщерята на Павел, на която да „помагат“ специално подбрани и инструктирани приятели и приятелки…

— Вие толкова лесно ми разказахте всичко — дори не се опита да скрие учудването си Настя. — Защо, Иля Сергеевич?

— Искам това да свърши — спокойно отговори Бабицки. — Но едва сега, когато дойдохте, изведнъж проумях, че страшно го желая. Най-много от всичко на света.

— Защо? — повтори тя.

— Защото обичам Наташа и искам да се оженя за нея.

— И какво ви пречи?

— Камаев. Той ми забранява дори да мисля за това. Наташа не бива да бъде постоянно до мен, докато работя за него. Ще трябва да обяснявам някак отсъствията си, телефонните разговори, ще започна постоянно да лъжа и рано или късно тя ще ме хване. И всичко ще рухне. Дори ако вие не успеете да попречите на Камаев и той продължи да съсипва живота на Седов, това ще става вече без мен.

— Но вие сте можели да се освободите от него, да нарушите спогодбата си. Защо не сте го направили? Защо е трябвало да чакате с вас да се заеме милицията?

— Знаете ли какво щеше да направи той с мен заради непослушанието ми? Щеше да разкаже всичко на Наташа и да провали живота ни с нея. Камаев е отмъстителен и злопаметен, на никого не прощава, ако хората не се държат така, както той очаква. А вие ме намерихте не по моя вина и той няма да има за какво да ме наказва. Ще ме освободи. Защо ме гледате така, Анастасия Павловна? Слаб човек съм, тъй ли? За съжаление, е така. Но е невъзможно да ме арестувате и вкарате в затвора заради това.

— Да — потвърди тя и неволно повтори след Иля Сергеевич, — за съжаление, е така.

Когато излезе от Бабицки, Настя се качи в колата при Хвиля, който търпеливо я чакаше.

— Обади се Виктор — съобщи Иван и сгъна вестника, който четеше. — Тази дъщеря на Седов е отявлена лъжкиня. Цял час го будалкала за чичкото, който я следял, а пък не могла два пъти поред да опише еднакво външността му.

— А Виктор какво? Хванал ли я е?

— Не е имало заповед да я хваща. Нали е искал да измъкне от нея нещо повече за Маневич. Запознали се съвсем наскоро с него.

— Да, знам.

— А освен това споменала, че иска да замине временно за чужбина, докато търсят този чичко, който я следял. Бива си ги стремежите на съвременните ученички, а?

— И още как — разсмя се Настя. — Сигурно смята да отиде с любимия?

— Така е разбрал Витя. С него, с Антон. Соня ужасно се стараела да изглежда голяма пред Витьок и когато той й понамигнал — и тя взела да се перчи, че нали, и ние не сме вчерашни, можем с гаджето да поживеем в чужбина.

Да, господа Камаев и Бабицки, вие умеете да удряте безпогрешно, да подбирате нужните ви хора и да им давате правилни инструкции. И наистина от гледна точка на наказателното право не може да ви се предяви нищо. Не можете да бъдете съдени.

— Да вървим, Ваня — уморено каза тя.

— Къде отиваме?

— В службата, на „Петровка“. Сега ще се обадя на Зарубин и Рижковски, да се съберем, да поговорим.

В петък сутринта, когато Настя Каменская вече наближаваше сградата на Градското управление на „Петровка“, й звънна началникът:

— Анастасия Павловна, тук ли ще сте днес?

— Вече почти дойдох, след пет минути съм в кабинета си.

— А след петнайсет елате при мен, може ли?

— Разбира се, Константин Георгиевич.

Тя се качи в кабинета си, помисли дали да пийне кафе, но реши, че няма да успее, и вместо това надникна при Коротков.

— Юра, да знаеш случайно защо ме вика шефът?

— Знам — мрачно отговори Юрий. — Нищо добро. Седов е получил инсулт.

— Как така инсулт?!

— Ами така. Като се запил във вторник, на помена, та не спрял и в сряда, и в четвъртък, а снощи получил удар. В болницата е.

— И какво казват лекарите?

— Загуба на говора и на двигателните функции. И не се знае ще се оправи ли или не.

— Господи, какъв кошмар — изохка Настя. — Значи за това ме вика Болшаков?