Малкълм Роуз - Убийства по списък

Беше трудно да се задържи за покрива на кабината, защото беше под голям наклон. Мръсният вир под него му приличаше на разнебитена площадка за кацане. Наведе се, за да закрепи Емили между покрива и стената, която бе спасила живота им. Тя може би дишаше, но то беше толкова бавно и слабо, че той не можеше да го чуе. Пръстите му бяха вкочанени от студа и набирането по стъпалата, но беше сигурен, че усети пулса й на врата. Свали пухенката си и зави с нея неподвижното й тяло. После, изтощен и изоставен, опря гръб о тухлената стена и зачака да бъде спасен от Властите.

Леденото проклятие бе развалено няколко дни по-късно. От прозорците на хотелската му стая хълмовете в края на Област Пийк се бяха раззеленили отново. Люк можеше да различи й сребристите куполи на геотермалната електрическа станция. Беше подпрял ръце на перваза на прозореца, а Джейд го беше обгърнала в своята прегръдка. Блаженство. И далеч не чак толкова изморително, колкото да придържа изпадналата в безсъзнание Емили Уондър върху себе си.

Малк успя да прекъсне този момент на пълно щастие, за да съобщи:

— Имате молба за разговор от Оуен Гуд.

Джейд се отдръпна и Люк посочи стената, на която беше разположен телеекрана:

— Пусни го тук.

Веднага си пролича, че Оуен е много развеселен:

— Няма да познаеш кой дойде в склада!

— Няма да се пробвам тогава — отвърна Люк, използвайки логика, с която Малк би се гордял.

— Джед Лестър!

Люк се усмихна, правейки се на изненадан:

— Истинският Джед Лестър ли или някой друг със същото име?

— Състезателят, разбира се. Ако успее да извие ръцете на няколко човека, може да се сдобием с наша собствена писта за бягане!

— Страхотно — зарадва се Люк. — Изумително е как се разнася мълвата като вършиш добро. — Погледна встрани от себе си с усмивка и каза: — Ще видя дали ще мога да ви уредя една страхотна изпълнителка, която да дойде при вас за един концерт.

Оуен повдигна вежди.

— Емили Уондър? Хлапетата не си падат по такива изпълнения.

Люк се изхили при мисълта за това.

— Не. По-скоро ще е клубна музика, отколкото опера.

— Така е по-добре. — Оуен се замисли, но после попита: — Кой е това? Някой с шантава прическа в русочервени цветове мина зад теб.

— Това е музикантът, за който ти говорех, че ще дойде да ви посвири — Джейд.

— Готина е.

— Да. Готина е — потвърди той.

— Браво на теб — закачливо додаде Оуен.

Люк не искаше да го разочарова, но не се сдържа да каже:

— Така е, но обвързването подлежи на съвсем други изисквания.

— Ех. Трябва да говориш с Властите по тоя въпрос. И докато сме на тази вълна, не забравяй да споменеш за моя познат, Евъртън Коутер. Две седмици и малко го делят от смъртното наказание, мисля. — Оуен се разсея и се обърна настрани за един миг, после каза — Като говорим за Емили Уондър, един човек иска да говори с теб.

— О?

Отдръпна се неловко назад, тъй като все още не беше привикнал с телеекраните, и едно малко, закръглено момиченце се появи на преден план. Люк едва я позна. Последният път, в който беше виждал Емили от Гринуич, тя беше кожа и кости и в сериозно здравословно състояние. В болницата „Томас“ тя му беше споделила, че висока, странно изглеждаща жена я била помолила да спасят някой, когото тя току-що била извадила от водите на Темза. Разбира се такъв нямало. Емили си спомняше как я ударили силно отзад и как я оставили в тесния контейнер на платформата. Люк й беше показал снимка на онази Емили от Единбург и тя беше успяла, преди да затвори изморените си клепачи, да идентифицира нейната евентуална убийца.

— Здрасти — каза тя, гледайки към Люк през телеекрана, но след това засрамено наведе глава.

Кожата на лицето й отново си бе възвърнала руменината.

— Изглеждаш прекрасно. Как си, мила?

— Добре съм сега. Един човек от… сещаш се… от Властите дойде при мен в болницата. Каза ми какво си направил за мен.

— Сигурно е преувеличавал — посвени се Люк. — Без значение, ти си дала всичко от себе си и си надвила водната струя, която е прониквала през капака. Много смело.

— Исках да ти кажа благодаря.

— Няма проблем.

— Момичето, което ме нападна, тя нали…?

— Не се безпокой. На сигурно място си — успокои я той. — Тя е под засилена охрана в Единбургската болница. Докторите ми обясниха, че й остава по малко от месец живот.

— Толкова, колкото имах и аз в онези условия.

Люк поклати глава и смени темата:

— Харесва ли ти складът?

— Страшно много — отвърна тя и лицето й засия. — Още е мокро и разнебитено, но ще го закърпим.