Малкълм Роуз - Убийства по списък

— Това е едно решение.

— Не, не е — извика Люк ядосано. — Ако ти я дам на теб да я носиш, ще можеш ли да я вдигнеш?

— Не. Не съм проектиран да нося тежък товар. Нямам необходимата мощност.

Люк погледна надолу по течението.

— Къде е онази лодка?

— Идва.

— С нея няма да мога да надбягам вълната, нали?

— Не.

Люк беше изгубил надежда, както и варианти за измъкване. Беше открил и спасил Емили само, за да ги погуби и двамата задаващата се ярост по Темза.

Всеки път, когато се чувстваше обезкуражен, се успокояваше като гледаше звездите. В тази тиха нощ небето беше ясно и безкрайно, а светлината от най-близките звезди беше ярко красива. Въздъхна и се завъртя около себе си, за да се наслади на всичко това за последен път. Но не само любимите звезди се открояваха и привличаха погледа му.

— Кранът, Малк! Вълната ще го събори ли?

— Не мога да отговоря без проучване на структурата му и без информация за теглото на отделните му части.

— Дай най-доброто си предположение. Искам да кажа, най-добрата си преценка. Бързо.

Няколко ценни секунди роботът мълчеше.

— Възможно е да устои на силната вълна. Поставен е много близо до тухлена стена. Ако се килне, стената ще го подпре, стига тухлите да удържат на вълните.

Накрая патрулката се появи и спря до наклонения понтон. Люк вдигна Емили на ръце и я спусна в лодката, после скочи вътре. Вместо да помоли Малк да зададе курс се хвана за платформата, оттласна лодката и тя се насочи към сушата. Буташе, докато кеят се отдалечи от тях и патрулката започна леко да се носи към речния бряг.

На дъното забеляза едно дълго въже, грабна го и, колкото можеше по-бързо с ледените си пръсти, го овърза около ръцете на Емили. Вдигна я отново, хвърли я на калния бряг и после самият той скочи на брега. Прехвърли ръцете й през врата си, така че нейните вързани китки минаха отпред, вдигна я на гръб и забързано и разтревожено се запъти към пешеходната алея.

За да повдигне настроението си поне малко на път за крана си каза:

— За щастие съм проектиран да нося тежък товар. Наровете те правят силен и голям, нали знаеш.

— Хранителното им съдържание…

— Стига — извика Люк. — Само ми осветявай пътя.

Носейки Емили като обемиста и неудобна раница, се изкачи по стъпалата на крана до занемарената му кабина, натъпкана с лостове, педали, копчета и шайби, блокирани от разяждащата ги ръжда. Не се опита да влезе в кабинката през вратата или счупения прозорец, защото знаеше, че не е достатъчно високо над Темза.

— В момента си на 4,1 метра над нивото на водата — го осведоми Малк — и смятам, че първата вълна ще достигне това място за три минути и единайсет секунди.

Обезкуражено Люк погледна към небето. Дълга, ръждясала стълба в основата на подемния кран водеше до друга контролна кабина, сгушена точно под гигантската хоризонтална стрела. Беше толкова високо над него, че почти щеше да докосне звездите, ако го изкачи. Но друг избор нямаше. Нужни бяха още шест метра, които да го делят от земята. Поне шест метра. Стъпи върху кабината, стисна замръзналата стълба, но като сложи крак на първото стъпало, осъзна, че ледът по него го беше направил доста хлъзгаво. Изпсува и тръгна нагоре като си мислеше как всеки път трябва да натиска с крака си силно стъпалото, за да не се плъзне. Опита се да не гледа нагоре към стрелата на крана, нито надолу към земята. Вместо това се загледа отвъд Гринуич, към Улрич и Бексли, но не различи нищо в тъмнината, освен ивица от светещи точици, като малки звезди край криволичещата Темза. Опита се да не мисли за момичето на гърба си и да се концентрира само върху това къде поставя ръцете и краката си. Емили поне беше лекичка след тези три седмици без храна. Бавно, но упорито се набираше все по-нагоре и нагоре.

— Внимание — обади се Малк, който се рееше от едната му страна. — Следващото стъпало е опасно корозирало.

Люк беше прекалено изморен, за да отговори. Пое дълбоко въздух, вдигна десния си крак по-високо и прескочи стъпалото. Но от това мъчно движение той се подхлъзна и Емили се катурна на една страна. Завързаните й китки го стегнаха около врата и въжето започна да го задушава, което не му даваше нито да диша, нито да преглътне.

Малк се вдигна, застана зад него и бутна Емили отзад, поддържайки колкото може тежестта й.

Люк си възвърна опората и се вкопчи здраво в стълбата с едната ръка. С другата издърпа въжето и ръцете й напред върху гърдите си.

Вледеняващ повей на вятъра изсвистя през металната конструкция на крана. Пръстите на Люк бяха вече почти безчувствени. От силния студ го боляха краката и белите дробове, а раменете му трепереха от изтощение от поетата тежест на момичето.