Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

А след това може би щях да започна частна практика като психолог или пък да започна работа във ФБР. Бюрото вече ми бе отправило оферта, от която бях колкото поласкан, толкова и заинтригуван.

На вратата се почука силно. После тя се отвори и Джон Сампсън влезе. Той знаеше какви са ми плановете за днес и си помислих, че идва да ми предложи подкрепата си.

Понякога съм толкова наивен, че чак ми се повдига.

— Здравей, чичо Джон — пропяха в хор Деймън и Джени, след което се ухилиха като някои малки глупачета, каквито всъщност бяха в присъствието на това величие, за каквото те смятаха Джон Сампсън.

Той се приближи до хладилника и заразглежда последната творба на Джени. Тя се опитваше да копира типажи от един нов карикатурист, Аарон Макгрудър, от Мерилендския университет. По хладилника бяха залепени физиономиите на Хюи и Райли Фрийман, Цезар и Джазмин Дюбойс 1 1 Герои от комикси. — Б.р. .

— Искаш ли малко яйца, Джон? — попита го Нана и се надигна от мястото си. — Ще ти ги забъркам със сирене, точно както ги обичаш.

Всичко би направила за Сампсън. Това положение си бе останало непроменено, още откакто той бе на десет години, когато се запознахме с него. Сампсън й бе като втори син. По-голямата част от времето, докато той растеше, родителите му бяха в затвора и Нана, както и всички останали от квартала, го отгледа.

— О, не, не — отвърна той бързо и протегна ръка да я спре, но тя вече бе до печката и гласът му се промени: — Добре, бъркани, Нана. И с ръжен хляб. Умрял съм от глад, а пък и никой не може да прави закуска като теб.

— Е, това си е съвсем вярно — изкиска се тя и включи котлона. — Имаш късмет, че съм от старата школа. И двамата имате късмет.

— Знаем, Нана — усмихна й се Сампсън, после се обърна към децата: — Трябва да говоря с баща ви.

— Днес той напуска работа — осведоми го Джени.

— Разбрах — отвърна Сампсън. — Целият град разправя, Поуст го помести на първа страница, а вероятно са го казали и по сутрешните новини.

— Чухте чичо Джон — казах аз на децата. — А сега, дим да ви няма. Обичам ви. Действай!

Джени и Деймън обърнаха отегчено очи към тавана, но все пак станаха от масата, събраха си книжките в раниците и тръгнаха към училището им, което е на пет пресечки от нас по Пета улица.

— И през ум да не ви минава да се измъквате по този начин — спрях ги аз. — Целувки.

Двамата послушно се приближаха и целунаха и мен, и Нана. После целунаха и Сампсън. Нямам представа какво става в този хладен и безсърдечен свят напоследък, но редът в нашата къща е такъв. Бин Ладен сигурно никога не е бил целуван достатъчно като е бил малък.

— Имам проблем — каза Сампсън веднага щом децата излязоха.

— А аз трябва ли да остана? — обади се Нана от печката, без да се обръща.

— Разбира се — каза й Джон. — Нана, Алекс, много пъти съм ви разказвал за един мой много добър приятел от дните, когато бях войник. Казва се Елис Купър и все още е в армията, макар че са минали толкова години. По-точно казано, беше. Съдът го е признал за виновен в убийството на три жени. Нямах представа за това, докато не започнаха да ми звънят приятели. Той самият е бил твърде объркан, за да ми се обади лично. Не е искал да ми каже. И до екзекуцията му остават само три седмици, Алекс.

Вперих поглед в очите на Сампсън. И видях само тъга и обърканост, каквито рядко ми се е случвало да виждам у него.

— Какво искаш, Джон?

— Ела с мен в Северна Каролина. Говори с Купър. Той не е убиец. Познавам този човек почти колкото теб. Елис Купър не е убил никого.

— Знаеш, че трябва да отидеш с Джон дотам — обади се Нана. — Смятай го за последния си случай. Обещай ми.

Обещах.

Към единайсет часа същата сутрин двамата със Сампсън вече бяхме на магистрала I-95, сбутани сред стадото забързани, хъркащи и бълващи кълбета дим камиони. Това пътуване ни идваше добре, за да си наваксаме. През последния месец и повече и двамата бяхме доста заети, но винаги успявахме да намерим време след това за дълги разговори. Така беше още откакто бяхме малки. Всъщност бяхме се разделили само един-единствен път, когато Сампсън замина да служи в Югоизточна Азия, а аз бях в Джорджтаун, после в „Джонс Хопкинс“.

— Разкажи ми за този твой приятел от военните години — казах.

Карах аз, а Сампсън бе избутал дясната седалка назад докрай и коленете му пак опираха в жабката. Но, изглежда, се чувстваше почти удобно.

— Когато се запознахме с него, Купър вече беше сержант и според мен знаеше, че ще си остане с този чин завинаги. Но това не го бъркаше, човекът си обичаше армията. Двамата с него бяхме заедно в Браг. Тогава Купър ми бе началник. Веднъж ме наказа с четири непоряда четири поредни уикенда.