Андреа Камиллери - Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)

„Идва му да се разсмее“ — помисли си Монталбано и с рязък тон заповяда на Галуцо:

— Сложи му белезниците!

— Той ли е? — попита полугласно Фацио.

— Той е, не го ли разпозна? — каза Монталбано.

— Какво ще правим сега?

— Качвайте го в колата и го карайте в областната дирекция на полицията в Монтелуза. По пътя се обади на началника на дирекцията, обясни му всичко и нека той ти каже какво трябва да направите. Действайте така, че никой да не го види и да не го разпознае. Засега арестът му трябва да остане в абсолютна тайна. Тръгвайте!

— А вие?

— Аз ще огледам къщата и ще я претърся, нищо не се знае.

Фацио и останалите полицаи, като водеха между тях Тано с белезници на ръцете, тръгнаха да излизат, а Джермана носеше калашника на арестувания. Едва тогава Тано Гърка повдигна глава и погледна за миг Монталбано. Комисарят забеляза, че погледът му „на статуя“ се беше стопил и сега очите му бяха станали изразителни, почти жизнерадостни.

Когато в края на коларския път петимата се изгубиха от погледа му, Монталбано влезе отново в къщурката, за да започне обиска. В действителност обаче отвори бюфета, взе бутилката с вино, която си стоеше пълна до половината, занесе я под сянката на едно маслиново дърво, за да си я допие на пълно спокойствие. Залавянето на опасния укриващ се от правосъдието престъпник беше приключило успешно.

Мими Ауджело, който изглеждаше като обсебен от дявола, веднага щом видя, че Монталбано се появи в участъка, се блъсна в него като разбесняло се прасе.

— Къде беше? Къде се беше покрил? Къде са останалите? Според теб това ли е начинът, мамка му курвенска?

Трябваше наистина да е вбесен, за да започне да говори като каруцар. Вече от три години работеха заедно, но комисарят никога не беше чувал заместника си да сипе такива ругатни. Всъщност не — само онзи път, когато някакъв щурак стреля в корема на Торторела, беше реагирал по същия начин.

— Мими, какво те прихваща?

— Как какво ме прихваща? Изкарах си акъла!

— Изплашил си се? И за какво?

— Обадиха се поне шест човека. Разказваха различни неща по отношение на подробностите, но всички бяха единодушни за същинската част: конфликт с престрелка, в която има мъртви и ранени. Единият дори говореше за кръвопролитие. Ти не си беше вкъщи, Фацио и другите бяха излезли с колата, без да кажат на никого нищо… Помислих си, че две и две правят четири. Сбърках ли?

— Не си сбъркал. Но не си го изкарвай на мен, а на телефона, негова е вината.

— Какво общо има телефонът?

— Има, и още как! Защото днес можеш да намериш телефон и в най-забутания плевник из селата. Тогава какво правят хората, които имат телефон подръка? Обаждат се. Разказват истински, измислени, възможни, невъзможни, сънувани неща, като в комедията на Едуардо 5 5 Едуардо де Филипо (1900–1984) — световноизвестен италиански драматург, поет, актьор, режисьор и пожизнен сенатор. — Б.пр. , как се казваше, ах, „Гласове отвътре“, раздуват, изпускат въздуха и никога не съобщават името на онзи, за когото говорят. Набират зелени номера, на които всеки може да изговори възможно най-големите глупости на този свят, без да поема отговорност за казаното! А междувременно специалистите по мафията се ентусиазират и съобщават: „В Сицилия намалява взаимопомощта между престъпниците, съучастничеството, страхът!“ Не са намалели изобщо, повишили са се само телефонните сметки.

— Монталба̀, не ме заглавичквай с твоите бръщолевения! Вярно ли е, че има умрели и ранени?

— Изобщо не е вярно. Не е имало конфликт, стреляхме само във въздуха. Галуцо сам си разби носа, а онзи се предаде.

— Онзи кой?

— Един укриващ се от правосъдието.

— Да, но кой?

Пристигането на задъхания Катарела го извади от неудобството на отговора.

— Комисерийо, би трябвало на тилифона да е гос’ин началника на областната дерекция на полицията.

— След това ще ти кажа — каза Монталбано, потъвайки в кабинета си.

— Скъпи ми приятелю, обаждам се, за да ви изкажа моите най-искрени поздравления!

— Благодаря.

— Направили сте страхотен удар, знаете ли!

— Имахме късмет.

— Изглежда, въпросното лице е много по-важно, отколкото винаги се е представяло.

— В този момент къде е?

— На път за Палермо. От отдел „Антимафия“ поискаха така, нямаше как да се избегне. Вашите хора не можаха дори да спрат в Монтелуза, трябваше веднага да продължат. Аз добавих една ескортираща кола с четирима от моите хора.