Кристина Ульсон - Пепеляшките

Останалото беше, както се казва, история. Съвсем наскоро Алекс беше разговарял с родителите на момчето заложник на Арон Стейн. Детето се възстановяваше бавно. Раните му бяха далеч по-сериозни от неговите.

Но поне беше живо и родителите му му бяха благодарни. Времето щеше да покаже дали и синът им щеше да чувства същата благодарност.

Въпреки сериозната работа по залавянето на извършителя, много въпроси бяха останали без отговор. Не можаха да установят къде точно Арон е убил децата. Вероятно с Лилиан се е справил в апартамента на Йелена, а с Натали — в своя, но така и не го доказаха. Разследването не внесе и яснота защо Нора е убита точно в този момент. Йелена Скорц твърдеше по време на разпитите, че не знае нищо по въпроса.

Иначе тя беше изписана от болницата и седеше под ключ в ареста, в очакване на съдебен процес. Отрекла бе всички обвинения, но съществуваха технически доказателства, според които Лилиан е пребивавала в апартамента й. В торбичка в помещението за боклук откриха гащичките на момичето. Как са попаднали там, Йелена отказа да обясни. Алекс не можеше да реши дали я съжалява, или не.

Той включи компютъра си и плъзна пръсти по календара. Всъщност щеше да поработи броени седмици, преди с Лена да погостуват на сина си в Южна Америка. Щеше да бъде чудесно и вълнуващо пътуване, не можеше да си го представи другояче.

Някой почука дискретно на вратата му.

Фредрика застана колебливо на прага.

— Влез — покани я Алекс с топъл глас.

Тя се усмихна и седна на стола за посетители.

— Само исках да видя как си. Добре ли си?

Алекс кимна и се усмихна.

— Не се оплаквам. А ти добре ли си?

Беше неин ред да кимне. Да, и тя беше добре.

— Как мина отпуската? — попита Рехт с искрен интерес в гласа.

Фредрика се изненада. Както лятото, така и отпуската й се струваха безвъзвратно отлетели, просто минало. Въпросът събуди мили спомени от седмицата, прекарана със Спенсър в малък пансион в Скаген 16 16 Курортно селище, най-северната точка на Дания. — Бел.прев. .

Стажантката се усмихна, но погледът й беше някак мътен.

— Прекарах чудесна отпуска — отвърна тя, като натъртваше всяка сричка.

Думите извикаха образа на Спенсър, седнал върху пясъка и зареял поглед в морето. С вятър в лицето и присвити очи, за да се пази от слънцето.

— Най-доброто, което мога да ти дам, Фредрика — беше й казал той.

— Знам.

— Просто, за да не чувстваш, че те заблуждавам.

— Не бива да се безпокоиш. Никога не съм се съмнявала в теб.

После бяха поседели на пясъка, загледани в морето, чиито високи вълни се надпреварваха към брега и обратно, докато Фредрика колебливо и неспокойно наруши тишината.

— Като спомена заблуждавам, ми се струва, че има друго, за което трябва да поговорим…

Алекс се изкашля, когато Фредрика започна да изглежда отнесена.

— Благодаря за диска, който ми изпрати — каза той. — И аз, и Лена много го харесахме. Слушаме го почти всеки ден.

Фредрика се усмихна широко и очите й блеснаха.

— Радвам се. Аз самата го обожавам.

После млъкнаха.

Алекс се поразмърда от неудобство и реши да зададе малко по-подходящ въпрос, но стажантката го изпревари.

— Кога ще се върне Педер?

Шефът й се позамисли.

— На първи ноември — отговори след малко.

Фредрика трябваше отново да се усмихне.

С общи усилия двамата с Педер бяха завършили разследването, започнало с изчезването на Лилиан Себастиансон от влак на Централна гара.

Едно приятно сътрудничество, породило взаимното им уважение и раздялата като добри колеги, когато Педер бе излязъл в бащинство в началото на август.

Тогава се чуха за последно. Фредрика мислеше да му звънне, но така и не го направи. Може би, защото го приемаше точно като колега, а не като приятел. А сега сякаш беше минало прекалено много време, за да изглежда естествено. При това из коридорите се шушукаше дискретно, но недвусмислено; Педер се е разделил с жена си „пробно“, както се казваше, но вече е говорил с приятел юрист да подготви подялбата на имуществото и развода.

Трагично е, смяташе Фредрика.

Алекс беше на същото мнение.

Никой обаче не го назова с думи, а го остави да виси във въздуха.

В настъпилата тишина Алекс отново опита да зададе въпроса, на който искаше да получи отговор.

— А ти, Фредрика? Ще останеш ли при нас?

Тя се поизправи и го погледна право в очите.

— Да — потвърди спокойно. — Ще остана.

Алекс се усмихна насреща й.

— Радвам се — отвърна й искрено той.