Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Дано не е късно. Ако бърза толкова, колкото го описа, то може би детето е вече мъртво. Не бива да изключваме и това.

Алекс преглътна трудно.

— Не — каза той, — не, не бива. Но можем здравата да се напънем, за да не допуснем подобен край.

Педер размишляваше.

— Но ако изхождаме от там, че знае, че го търсим — започна той колебливо.

— Да?

— Ако е толкова луд, колкото предполагаме, тогава ще съкрати процедурата с момчето, макар и да претупа замисленото. Ако все пак обаче има малко разум, няма да гледа да се отърве толкова бързо от жертвата си.

— А ще я използва, за да си купи свободата — вмъкна Алекс.

— Точна така — потвърди Педер.

Настъпи тишина.

— Между другото, някой разбра ли какво стана с Елен? — попита Фредрика.

Алекс поклати глава.

— Настоя да тръгне сама; каза, че ще се оправи, но все пак изпратих една патрулка. Нещо там не ми хареса.

Ентусиазирани слънчеви лъчи се промъкнаха в Лейонкюлан и пръснаха топлина. Малки валма прах се затъркаляха по пода. Климатикът заработи, сякаш някой кашляше.

Чу се приближаването на бързи стъпки. Младеж от разузнаването връхлетя като хала.

— Охраната, която следи домашния адрес на Стейн, се обади току-що — докладва той с висок и възбуден глас. — Прибрал се е.

— Кой? — попита Алекс раздразнено.

— Арон Стейн. Току-що се е прибрал в апартамента.

— Ами детето? — попита Педер.

— Носел го е голо в скута си. Сякаш е знаел, че го наблюдаваме, без изобщо да му пука.

За броени часове Елен Линд напълно сериозно си беше втълпила, че причината Карл да не й се обажда, е само една — той е издирваният убиец. А децата й не отговаряха, защото ги е отвлякъл.

Но беше сгрешила.

За нищо на света не можеше да разбере как е допуснала личният и професионалният й живот да се оплетат до такава степен. Кога всъщност беше загубила контрол над фантазията си? Кога работата се бе превърнала в толкова голяма част от съществуването й, та не можеше да я разграничи от другите важни неща?

Трябва хубавичко да си помисля, разсъждаваше Елен. Трябва да реша кое наистина е важно.

Децата не бяха отговорили, защото съседите ги поканили на вкусен обед. Телефоните забравили вкъщи. Какво чак толкова странно в това?

Всичко беше заради Карл.

Елен погледна към него, седнала на пода във всекидневната. Децата незабавно се бяха оттеглили в стаите си още с влизането й.

— Седеше на стълбите, когато се прибрахме от обеда — обясни дъщеря й и кимна към Карл, настанил се на най-долното стъпало с опънати напред крака. — Говори с него, изглежда напълно объркан.

Елен първо се беше поколебала.

Трябваше ли да го пуска в дома си?

Една патрулка се приближи и забави ход. Елен го покани да влезе, но остави вратата отворена. Патрулката не помръдваше.

Карл потъна в стария й честърфийлдски диван и първото, което направи, беше да избухне в плач. Елен предпочете да седне на пода малко по-встрани. За известно време двамата не помръднаха от местата си.

Животът беше толкова чудно непредсказуем. Кой би допуснал, че този строг и владеещ се мъж, който винаги подбираше добре думите си и който винаги изглеждаше силен и напет, ще рухне по толкова безсрамен начин? Елен нито знаеше, нито имаше какво да каже в подобни случаи и предпочете да мълчи. Чу сина си да говори по телефона през затворената врата на спалнята, а после дъщеря си да вади китарата.

— Женен съм.

Елен трепна, когато Карл наруши тишината.

— Женен съм — повтори той.

— Но… — започна Елен.

— Казах, че не съм, но те излъгах. Вече петнадесет години съм женен за една и съща жена, с която имаме две деца. И къща в Бурос.

Елен поклати бавно глава.

Едно почукване на отворената врата прекъсна разговора. Униформен полицай влезе във всекидневната.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Елен кимна.

— Защото, ако е така, мислим да продължим — замънка ченгето.

— Няма проблем — каза тя с монотонен глас. — Всичко е наред.

Полицаят излезе, вратата се затвори. Дъщерята свиреше акордите на някаква песен, синът се смееше и пищеше по телефона. Странно как животът си тече, все едно нищо не се е случило.

— Затова не исках да се срещна със семейството ти, Елен — продължи Карл с малко поомекнал глас. Издуха си носа в платнена носна кърпичка, на която някой беше бродирал инициалите му. Нима съпругата му беше толкова сръчна? — Бях толкова отчайващо несигурен относно връзката ни — въздъхна той. — Нас двамата. Какво беше това? Имаше ли нещо? Можеше ли да продължи? И дали щях да имам куража?