Кристина Ульсон - Пепеляшките

Гръдният кош на Елен ту се издигаше, ту се свиваше в опитите й да диша, без да се задави.

— Кураж за какво? — попита тихо тя. — Да направиш какво?

— Това, което направих сега. Да напусна семейството си.

По-късно Елен щеше да си спомни, че нито веднъж не отвърна очи по време на разговора.

Карл започна до говори по-бързо:

— Знам, че обърках всичко; знам, че се държах лошо. И разбирам, че сигурно си се чудела къде изчезнах, когато не отговорих на позвъняванията ти. Но все пак трябва да те попитам… — Отново тишина. Нарушавана от Ерик Клептън на китара и заливане от смях по телефона. — Все пак трябва да те попитам дали вярваш… Дали вярваш, че може да се получи.

Елен срещна тъмния му поглед. За миг го изгледа така, както го беше направила първия път. Цялата кипяща от живот. Но това беше тогава. Какво можеше да излезе от това, което виждаше сега пред себе си?

— Не знам, Карл — прошепна тя. — Наистина не знам.

Вратата беше открехната, когато спецчастите приближиха жилището на Арон Стейн. Алекс и Педер стояха на разстояние с извадени оръжия. Фредрика беше останала в централата. Шефът й никога нямаше да се нагърби с отговорността за цивилен, невъоръжен персонал в такава критична ситуация.

— Арон Стейн — извика Алекс с предизвикателен глас.

Никакъв отговор.

Трясък отвори напълно вратата.

Нямаше никого — нито вдясно, нито вляво.

Отрядът нахлу в апартамента и продължи напред.

Мрачно антре. Тъмни, голи стени.

Остра миризма удари Алекс в носа.

Бензин. Миришеше на бензин.

Завариха го в кухнята. Седеше напълно спокойно на стола с упоеното голо дете в скута си, окъпано в бензин, и със запалка в ръка.

Скупчилите се полицаи притихнаха. Чуваше се „Спокойно“, „Спираме тук“, „Трябва да запазим дистанция, целият под на кухнята е залят с бензин“.

Не посмяха да прекрачат прага.

Дори и Алекс.

Макар че прибра оръжието и започна да тъпче на едно място около дъската, която маркираше края на антрето и началото на кухнята; краят на замисленото от Алекс и началото на замисленото от Арон Стейн.

Двамата се спогледаха за миг. Арон Стейн се усмихна.

— Най-сетне се срещнахме, Александър — с тези думи той наруши тишината.

— Най-сетне — не възрази Алекс.

Убиецът закрепи за миг детето на коленете си. Спецчастите следяха всяко движение. Той отново се усмихна.

— Струва ми се, че можем да се разберем без куп излишно насилие — продължи с наклонена глава Арон Стейн. — Не можеш ли да помолиш приятелите си да изчакат в антрето, а, Алекс? За да си поговорим на спокойствие.

Звучеше като учител. Говореше му, сякаш е дете, ученик. Това го ядоса. Арон Стейн нямаше на какво да го учи. Трябваше добре да му се изясни.

Педер направи крачка напред зад Алекс. Оръжието беше в ръката му. Шефът му махна да се отдръпне, после даде знак и на останалите да се оттеглят в коридора, към изхода. И от там можеха да го прикриват, а и щяха да са по-незабележими.

Арон ги наблюдаваше. Кривеше устни в усмивка, но очите му горяха.

— Нали има нещо особено в огъня? — прошепна той и заопипва запалката. — Разбрах го още много малък.

Алекс изчакваше. По-късно щеше да се чуди защо.

Арон бе вперил поглед в него и в мъжете отзад.

— Ще ви дам момчето, ако ми позволите да напусна страната.

Алекс кимаше бавно.

— Добре.

— Ще направим следното — продължи убиецът с нежен глас. — Аз и момчето излизаме от апартамента, качваме се в кола и потегляме. Без вие да ни следвате. Когато се отдалеча достатъчно, ще ви се обадя и ще ви кажа къде да го откриете.

Слънчевите лъчи танцуваха по прозореца зад Арон и жертвата му. Полицаят ги последва с поглед, после отново го насочи към откачалката.

— Не — каза той.

Мъжът отсреща потрепна.

— Не? — повтори.

— Не — беше ред на Алекс. — Момчето няма да напусне апартамента.

— Тогава ще умре — последва спокоен отговор.

— Ще умре и ако го вземеш със себе си — възрази Алекс със същото спокойствие в гласа. — Затова не можем да ти позволим да го направиш.

Арон се ядоса.

— Но защо да го убивам? Казах, че искам да го заменя срещу безпрепятствено напускане на страната.

— И аз ти отговорих „добре“. Но в такъв случай замяната ще стане тук. Даваш ми момчето и ние си тръгваме от апартамента.

Първо се чу високият му смях, после толкова рязкото му ставане от стола, че Алекс неволно направи крачка назад. Подкреплението за миг се приближи, спря и изчака. Напълно абсурдно чувство за сигурност премина през тялото му, когато усети енергията от движението на колегите зад гърба си. Сякаш присъствието им по някакъв начин промени ситуацията.