Кристина Ульсон - Пепеляшките

Докато беше в болнични, вестниците не спираха да пишат. Безбройни репортажи разнищваха убийствата на децата и на Нора в Йоншьопинг. Чертаеха се времеви диаграми; карти със стрелки и точки разказваха историята отново и отново.

Алекс ги беше прочел всичките. Най-вече защото нямаше по-добро четиво, както твърдеше той.

Съдбите на Нора и Йелена се повтаряха в различни версии. Вестниците търсеха така наречените роднини на момичетата, роднини, които всъщност не бяха имали контакт с нито една от тях, но които с удоволствие щяха да се видят в пресата.

Стари съученици разказваха за странни случки от ученическите години; бивши учителки и работодатели бяха интервюирани и цитирани в статиите.

Проучваше се работата на полицията. Можела ли е да реагира по-рано? Да открие извършителя по-бързо? Различни експерти се произнасяха по въпроса. Повечето смятаха, че полицията е усложнила „едно много просто разследване“, докато други изтъкваха пътя на логиката: напълно правилно бащата на Лилиан Себастиансон се беше превърнал в главен заподозрян в началната фаза на разследването. Макар това да беше погълнало доста ценно време.

Нападението срещу Арон Стейн в жилището му в Мидсомаркрансен обаче не се размина с единодушните критиките на обединените експерти. Повечето твърдяха, че полицията е трябвало да се върне още от вратата, усещайки миризмата на бензин, и да не се появява отново без противопожарни одеяла и пожарогасители. Други смятаха, че не е трябвало да си разменят повече от дума с Арон Стейн, а да се опитат да го обезвредят с изстрел през прозореца, до който и без това е седял.

Никой обаче от изказалите се в медиите не беше присъствал на акцията. За разлика от Алекс. До деня на смъртта си той щеше да твърди, че не биха могли да постъпят по друг начин. Ако се бяха появили на вратата и после отстъпили, за да вземат пожарогасител, щяха да изложат на риск живота на момчето. Още от мига на влизането си в блока те можеха да следват само един път. Напред.

По-скоро интересни, отколкото дразнещи му се сториха само подробните репортажи за извършителя. Там вестниците бяха успели да направят обстойни проучвания и да се доберат до по-добър базов материал, което подобряваше качеството на написаното. От текстовете му беше станало ясно, че журналистите не знаеха на кой крак да застанат. Невъзможно бе да се предаде трагичната история на Арон Стейн, без същевременно разказът да събуди известно разбиране. Не прошка, застраховаха се писачите, а разбиране.

Арон всъщност беше един от онези, които никога не са имали шанс, мрачно разсъждаваше Алекс.

Още като пеленаче бил малтретиран от психично болната си баба, която по-късно посветила години наред да го унижава, да обърква представата му за добро и лошо и да му пречи да развие поне елементарно чувство за състрадание. На училище ходел с раздърпани дрехи и гневно изражение. Вонял на цигарения дим на старицата. Децата го дразнели, наричали го малкото момиче на баба. Бил толкова слаб, косата му била толкова дълга, че трудно можело да се разбере дали е момче, или момиче. Така мислели всички. Но злостните закачки се дължали най-вече на вонята му и на мърлявия му вид. Кръстили го Пепеляшка.

Социалните служби най-сетне се намесили, когато навършил петнадесет години, и така заживял с приемни родители. Баба му го обвинявала без задръжки за смъртта на майка му, нейната дъщеря, и обяснявала на социалните служби, че за нищо на света не можела да разбере как смятат, че такъв като него може да се превърне в нормален и пълноценен човек.

В началото изглеждало, сякаш бабата грешала. Арон се дипломирал успешно, започнал да учи психология и заживял самостоятелно. Но поводи за безпокойство не липсвали. Учителката му в предучилищна възраст била свидетел, че още като много малък той изпитвал голямо удоволствие да причинява болка на животните. Трудно му било да си намери приятели и да общува. Все пак бил разговорлив и открит. Като пораснал, дори го смятали за красавец и това подсилвало социалната му позиция.

Трудно се нагаждал към едно или друго работно място, затова често-често си сменял работата. Заради непрекъснатото му местене тези, с които общувал, го смятали за неспокойна душа.

Когато срещнал Нора, Арон се върнал в Умео, където бил израснал, и работил в болницата. Вестниците разказваха как раздялата им сякаш отприщила някаква психоза, защото точно тогава той отишъл посред нощ в дома на старата си баба и я изгорил жива в леглото.