Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

— Имал е компютър в колата си, но в офиса му не видях нито един. Странно…

— Имал е два. Гуарнота е наредил да ги изземат.

— И какво е открил в тях?

— Все още работят.

— Освен Козентино, колко са били служителите в тукашния филиал?

— Двама млади, от онези днешни младежи, които знаят много за интернет и всичко, свързано с него: Джакомо Пелегрино, завършил икономика, и Микела Манганаро, дипломантка в същата специалност. Живеят във Вигата.

— Искам да говоря с тях. Когато се върна от Монтелуза, да намеря телефоните им върху бюрото си.

Ауджело се навъси, стана и излезе от кабинета, без да каже довиждане.

Монталбано го разбираше. Мими се боеше да не му отмъкне разследването. Или още по-лошо — мислеше си, че е осенен от някоя гениална идея, която може да вкара дознанието в правилния път. Но не, нещата не стояха по този начин. Можеше ли обаче да каже на Ауджело, че се движи подир някаква несъществуваща следа, лека сянка, тънка паяжина, готова да се скъса при най-малкия полъх на вятъра?

В гостилница „Сан Калоджеро“ изяде две порции риба на скара, които му бяха като първо и второ ястие. След това направи дълга разходка по кея чак до фара, за да подпомогне храносмилането си. За момент се поколеба дали да отиде до скалата, на която посядаше обикновено, но духаше много студен вятър, а и си помисли, че е по-добре да отметне ангажимента си с началника на полицията. Като пристигна в Монтелуза, вместо да отиде веднага в дирекцията на полицията, се озова в редакцията на „Свободна мрежа“. Казаха му, че Дзито, приятелят му журналист, е излязъл по работа. Но Анна-Лиза, секретарката, която беше момиче за всичко, му даде да разбере, че е на негово разположение.

— Правили ли сте репортажи за брокера Гаргано?

— Заради изчезването му ли?

— Също и преди това.

— Имаме колкото искате.

— Може ли да ми прехвърлите на касета онези, които ви се струват по-интересни? Ще бъде ли възможно да я имам за утре следобед?

Остави колата си на паркинга на дирекцията, влезе през една странична врата и изчака идването на асансьора. Пред него стояха трима души, които също трябваше да се качат; с единия от тях, който беше заместник-началник, се познаваха и се поздравиха. Направиха път на Монталбано да мине пръв. Когато всички се натовариха, включително и някакъв, който дойде на бегом в последната секунда, заместник-началникът протегна пръст, за да натисне бутона, но остана като парализиран от вика на Монталбано.

— Спри!

Всички до един, изплашени и смаяни, се обърнаха да го погледнат.

— Ако обичате! Ако обичате! — продължи той, пробивайки си път с лакти.

Излезе от асансьора и се затича към колата си, подкара я, ругаейки светците. Напълно беше забравил, че Мими беше обяснил на началника на полицията, че са му направили няколко шева на челото. Спешно се налагаше да се върне във Вигата, за да може аптекарят, който му беше приятел, да му стъкми една превръзка.

Пристигна обратно в дирекцията с широка превръзка от бинтове, които обвиваха главата му така, че изглеждаше като ранен ветеран от Виетнам. В приемната на началника на полицията срещна шефа на кабинета му господин Латес 3 3 Latte — мляко (итал.). — Б.пр. , когото всички наричаха Меденомлечния заради мазнишкото му поведение. Латес забеляза, а пък и беше абсолютно невъзможно да не забележи очевадната му превръзка.

— Какво ви е сполетяло?

— Лека катастрофа с колата. Дребна работа.

— Благодарете на Богородица!

— Вече го направих, господин Латес.

— Семейството ви как е, скъпи? Всички ли са добре?

Беше всеизвестно, че Монталбано е сирак, че не е женен и няма незаконни деца. Въпреки това Латес постоянно му задаваше все един и същ въпрос, а комисарят от своя страна никога не го разочароваше.

— Всичко е наред, слава на Богородица. А вашето?

— Моето също, благодаря на Бога! — отговори Латес, удовлетворен от възможността, която Монталбано му беше дал, да представи варианта и на своя отговор. И продължи: — Какво правите по тия места?

Ама как? Началникът на полицията не беше ли казал на шефа на кабинета си за повикването му? Толкова секретно ли беше всичко?

— Господин Бонети-Алдериги ми се обади по телефона. Иска да ме види.

— А, така ли? — удиви се Латес. — Веднага ще уведомя господин началника на полицията, че сте дошли.

Почука дискретно на вратата на началника, влезе, затвори я, не след дълго тя пак се отвори, появи се отново Латес, напълно преобразен, и без да се усмихва, каза: