Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

— Съгласна съм, но защо трябва веднага да се мисли най-лошото? Може да си е загубил паметта заради пътен инцидент или падане, откъде да знам от какво… Позволих си да се обадя по телефона… — Спря и поклати безутешно глава. — Но нищо… — каза, завършвайки някаква своя мисъл.

— Кажете ми, на кого сте телефонирали?

— Гледате ли телевизия?

— Понякога. Защо?

— Бяха ми казали, че има предаване, което се казва „Кой го е виждал?“, занимавало се с изчезнали хора. Поисках номера и…

— Разбрах. Какво ви отговориха?

— Че не могат да направят нищо, защото не съм в състояние да им дам необходимите данни: възраст, място на изчезването, снимка, все неща от този род.

Настъпи мълчание. Ръцете на Мария-Стела се бяха превърнали в един неразплитаем възел. Проклетият му полицейски инстинкт, който се беше сгушил и дремеше, иди разбери защо, внезапно се събуди.

— Госпожице, може би трябва да имате предвид и изчезналите заедно с брокера пари. Знаете ли, че става дума за милиарди лири 2 2 Италианската лира съществува до 28 февруари 2002 г., когато окончателно е заменена от еврото при курс от 1936,27 лири за едно евро. — Б.р. ?

— Знам.

— Нямате ли поне минимална идея къде…

— Знам, че тези пари ги инвестираше. В какво и къде, не знам.

— А той с вас?…

Лицето на Мария-Стела пламна като огън.

— Какво… какво искате да кажете?

— Обади ли ви се по някакъв начин след изчезването си?

— Ако го беше направил, щях да кажа на господин Ауджело. Той ме разпита. Пред вас ще повторя същото, което казах и на заместника ви: Емануеле Гаргано има само една цел в живота си — да прави другите щастливи.

— Нямам причина да не ви вярвам — каза Монталбано.

И беше искрен. Всъщност беше убеден, че брокерът Гаргано продължаваше да прави щастливи елитните проститутки, барманите, управителите на казина и продавачите на луксозни автомобили на някой далечен полинезийски остров.

Мими Ауджело се върна с бутилка минерална вода, няколко картонени чаши и залепен за ухото телефон.

— Да, господине, да, господине, веднага ще ви го дам. — Подаде телефона на комисаря: — За теб е. Началникът на полицията.

Уф, ама че досада! Отношенията между Монталбано и началника на полицията Бонети-Алдериги не можеха да се определят като белязани от взаимно уважение и симпатия.

След като му се обаждаше, значи, имаше да обсъжда с него някаква неприятна история. А в този момент той нямаше никакво желание за това.

— На вашите заповеди, господин началник.

— Елате при мен незабавно.

— Най-много след час ще бъда…

— Монталбано, вие сте сицилианец, но поне в училище сте учили италиански. Знаете ли значението на думата „незабавно“?

— Почакайте само за миг, за да си я преговоря. А, да. Означава „моментално, ей сега, тутакси“. Познах ли, господин началник?

— Не се правете на духовит. Имате точно четвърт час, за да пристигнете в Монтелуза! — И прекъсна връзката.

— Мими, трябва веднага да отида при началника на полицията. Вземи револвера на земемера и го занеси в полицейското управление. Госпожице Козентино, позволете ми да ви дам един съвет: затворете веднага този офис и си отивайте вкъщи.

— Защо?

— Вижте, след малко всички от градчето ще са научили за гениалната идея на господин Гардзуло. Не е за пренебрегване възможността някой кретен да поиска да повтори действията му, а може този път да е някой по-млад и опасен тип.

— Не — каза решително Мария-Стела. — Няма да изоставя това място. Пък и ако случайно брокерът се върне и не намери никого тук?

— Представете си какво разочарование! — каза ядосаният Монталбано. — И още нещо, имате ли намерение да подадете оплакване срещу господин Гардзуло?

— Категорично не.

— По-добре така.

Трафикът по пътя за Монтелуза беше доста натоварен и мрачното настроение на Монталбано още повече се влоши. Освен това пясъкът, който беше влязъл в чорапите, а също и между яката на ризата и шията му, предизвикваше сърбеж и му причиняваше адски дискомфорт. На стотина метра вляво, тоест в обратна на неговата посока, се намираше място за отдих на шофьорите на камиони, където правеха първокласно кафе. Когато почти се изравни с крайпътното заведение, пусна сигналната лампа и зави. Настана суматоха — безразборно набиване на спирачки, клаксони, крясъци, обиди, богохулства. Като по чудо достигна невредим до паркинга пред мястото за отдих и влезе в заведението. Първото нещо, което видя, бяха двама души, които веднага разпозна, въпреки че бяха почти с гръб към него. Фацио и Галуцо, които си бяха поръчали по чашка коняк, или поне така му се стори. В този час от деня коняк? Застана между тях и каза на бармана да му направи кафе. Разпознавайки гласа му, Фацио и Галуцо веднага се обърнаха.