Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

Нападателят, или какъвто там беше, Монталбано не знаеше как да го определи, стоеше прав в отвора на малката врата по такъв начин, че да може да държи едновременно на мушката си както служителката, така и тримата полицаи. Беше осемдесетгодишен старец, когото комисарят веднага разпозна — уважаваният земемер Салваторе Гардзуло. Револверът, който земемерът държеше — очевидно от епохата на Бъфало Бил и сиуксите, — заради нервното напрежение и заради доста напредналата фаза на Алцхаймер така играеше в ръката му, че когато го насочеше към някого от полицаите, всички изпадаха в потрес, защото не можеха да разберат накъде ще полети куршумът след евентуалния изстрел.

— Искам си обратно парите, които онзи кучи син ми открадна. Иначе ще убия счетоводителката!

Повече от час земемерът крещеше същите изречения, нито дума повече или по-малко, затова вече беше така изнурен и прегракнал, че думите излизаха от устата му не толкова като говор, а като звук, сякаш си прави гаргара.

С три решителни крачки Монталбано премина покрай хората си и подаде ръка на стареца с усмивка, която разполовяваше на две лицето му.

— Скъпи ми земемере! Какво удоволствие е да ви видя! Как сте?

— Благодаря, всичко е наред — каза изумено Гардзуло, но се стегна веднага щом видя, че Монталбано се канеше да направи още една крачка към него. — Не мърдайте или ще стрелям!

— Комисарю, за бога, не се излагайте на опасност! — намеси се с решителен глас госпожица Козентино. — Ако някой трябва да се жертва за господин Гаргано, това съм аз, ето ме тук, готова!

Вместо да прихне да се смее на мелодраматичната й реплика, Монталбано усети, че вътрешно се ядоса. Ако в този момент брокерът се беше изпречил пред очите му, щеше да размаже мутрата му с шамари.

— Нека не говорим щуротии! Тук никой няма да се жертва. — А след това, обърнат към земемера, започна непредвидената си рецитация: — Извинете ме, господин Гардзуло, но къде бяхте вчера вечерта?

— Вас това какво ви засяга? — попита войнствено старецът.

— Във ваш интерес е да ми отговорите.

Земемерът стисна устни, но след известно време най-накрая реши да проговори:

— Току-що се бях върнал вкъщи. Прекарах четири месеца в болницата в Палермо, където разбрах, че брокерът е избягал с парите ми, всичко, което имах след цял живот работа!

— Значи, вчера късно вечерта не сте си пускали телевизора?

— Нямах желание да слушам простотии.

— Ето защо не го знаете! — каза победоносно Монталбано.

— И какво трябва да знам? — попита смаяно Гардзуло.

— Че брокерът Гаргано е арестуван.

Погледна с крайчеца на окото си Мария-Стела. Очакваше вик или каквато и да е реакция, но жената остана неподвижна и изглеждаше по-объркана, отколкото убедена.

— Наистина ли? — попита земемерът.

— Имате честната ми дума — каза като обигран актьор Монталбано. — Арестували са го и са му иззели дванайсетте големи куфара, пълни догоре с пари. Още тази сутрин в префектурата в Монтелуза започват да връщат парите на потърпевшите. Вие имате ли разписка за това, което сте дали на Гаргано?

— Как иначе! — отговори му старецът, потупвайки със свободната си ръка джоба на сакото, където държеше портфейла си.

— Тогава няма проблем, всичко ще бъде наред — каза Монталбано.

Приближи се към стареца, изтръгна револвера от ръката му и го остави на гишето.

— Може ли да отида утре в префектурата? — попита Гардзуло. — Лошо ми е.

И щеше да падне на земята, ако комисарят не беше готов да го подхване.

— Фацио и Галуцо, бързо го сложете в колата и го карайте в болницата.

Двамата подхванаха стареца. Минавайки покрай Монталбано, успя да каже:

— Благодаря за всичко.

— Няма защо — каза Монталбано, чувствайки се като най-големия мизерник сред мизерниците.

Междувременно Мими се беше впуснал да окаже подкрепа на госпожица Мария-Стела, която, въпреки че все така продължаваше да е седнала, започна да се олюлява като дърво под напора на силен вятър.

— Да отида ли да ви взема нещо от кафенето?

— Чаша вода, благодаря.

В този момент чуха отвън бурята от ръкопляскания и виковете: „Браво! Да живее земемерът Гардзуло!“. Очевидно сред тълпата имаше много хора, измамени от Гаргано.

— Ама защо го мразят толкова? — попита жената, докато Мими излизаше.

Тя непрекъснато кършеше ръце и изведнъж, каквато беше прежълтяла, заради реакцията на хората отвън стана червена като домат.

— Е, сигурно имат някаква причина — отговори дипломатично комисарят. — Вие знаете по-добре от мен, че брокерът е изчезнал.