Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

Първите поддържали тезата, че Емануеле Гаргано, променяйки името си, се е преместил на някой остров в Океания, където се забавлява с прекрасни полуголи жени за сметка на онези, които му бяха поверили спестяванията си.

Вторите предполагали, че брокерът непредпазливо се е възползвал от парите на някой мафиот и сега е на път да се превърне в тор два метра под земята или е послужил за храна на рибите.

В цяла Монтелуза и прилежащата й провинция имаше само една жена, която беше на различно мнение. Една-единствена, която се казваше Мария-Стела Козентино.

Петдесетгодишна, ниска, дебела и тромава, Мария-Стела подала молба за започване на работа в офиса във Вигата и след кратко, но напрегнато интервю, проведено лично от брокера, била назначена. Така се говореше. Кратко, но достатъчно жената лудо да се влюби в бъдещия си шеф. Да, това било второто назначение на работа, но пък първата любов на Мария-Стела, която след дипломирането си като счетоводител беше останала дълги години вкъщи като домакиня, за да се грижи първо за двамата си родители, а след това само за баща си чак до смъртта му, който с годините ставал все по-претенциозен. Защото в действителност още при раждането на Мария-Стела нейното семейство я обещало на далечен братовчед, когото тя никога не беше виждала, освен на снимка и никога не беше се запознавала с него, защото той умрял млад от някаква неизвестна болест. Сега обаче историята се различаваше, защото този път Мария-Стела беше успяла да види любимия си жив и беше могла да говори с него по различни поводи, и то толкова близо до нея, че една сутрин дори усетила аромата на одеколона му за след бръснене. Тогава се запалила да предприеме много смела стъпка, на каквато никога, ама никога дори не си била помисляла, че може да е способна, и качвайки се на автобуса, отишла във Фиака при своя роднина, която имала парфюмериен магазин, и помирисвайки едно след друго флакончетата чак докато получила главоболие, намерила одеколона, който използвал нейният любим. Купила едно шишенце от него, което сега държеше в чекмеджето на нощното си шкафче.

В нощите, когато понякога се събуждаше самотна в леглото и сама в голямата опустяла къща и изпадаше в отчаяние, го отваряше, вдишваше аромата му и така успяваше да заспи отново, прошепвайки: „Лека нощ, любов моя“.

Мария-Стела беше убедена, че брокерът Гаргано не е избягал, вземайки със себе си всичките депозирани пари, а още по-малко, че е убит от мафията заради някаква своя издънка. Разпитана от Мими Ауджело (Монталбано не беше проявил интерес към това разследване, защото твърдеше, че не разбира нищо от случаи, в които са намесени пари), госпожица Козентино беше потвърдила, че според нея брокерът е бил поразен от някаква моментна амнезия и че рано или късно ще се появи, затваряйки устата на клюкарите. Тези думи беше изрекла с толкова очевиден плам, че самият Ауджело беше рискувал за малко да се остави да бъде убеден и той.

Изпълнена със сила заради вярата си в честността на брокера, всяка сутрин Мария-Стела отваряше офиса и започваше да чака завръщането на своя любим. Всички в градчето й се присмиваха. Разбира се, всички онези, които не бяха имали допирни точки с брокера, защото останалите, които бяха изгубили парите си, все още не бяха способни да се усмихват. Предния ден Монталбано беше разбрал от Гало, че госпожица Козентино отишла в банката да плати от собствения си джоб наема на офиса. И сигурно тогава на онзи, който я заплашваше с пистолета, му е минало през ума да си го изкара на нея, клетницата, която нямаше нищо общо с цялата тази история. А пък и защо ли кредиторът е бил обзет от тази позакъсняла гениална мисъл чак трийсетина дни след изчезването на брокера Гаргано, тоест когато вече всичките му жертви се бяха примирили? Монталбано, който принадлежеше към първата фракция, тази, която поддържаше становището, че брокерът е избягал, след като е прецакал всички, изпитваше съжаление към Мария-Стела Козентино.

Винаги когато минеше покрай офиса и я видеше прилежно седнала зад преградното стъкло на гишето, сърцето му се свиваше и тази гледка не му даваше мира до края на деня.

Пред офиса на „Цар Мидас“ имаше трийсетина души, които разговаряха оживено, жестикулирайки превъзбудено, а трима общински полицаи ги държаха на разстояние от него. Разпознаха комисаря и го наобиколиха.

— Вярно ли е, че в офиса има въоръжен човек?

— Кой е? Кой е?

Монталбано си проправи път с лакти и с викове и най-накрая стигна до входната врата. Ала на прага се спря, силно учуден. Вътре разпозна в гръб Мими Ауджело, Фацио и Галуцо, които изглеждаха заети с някакъв интригуващ балет: ту накланяха телата си надясно и наляво, ту правеха крачка напред, а после назад. Отвори стъклената врата, без да вдига шум, и огледа по-добре полето на действие. Офисът се състоеше само от една просторна стая, разделена по средата с дървена преграда, върху която беше стъклото на гишето. Оттатък преградата имаше четири празни бюра. Мария-Стела Козентино беше седнала на обичайното си място пред гишето със силно прежълтяло лице, но непоколебима и сериозна. Между двете части на офиса се преминаваше през дървена вратичка, вградена в самата преграда.