Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

Ама накъде биеше този твърде голям гадняр?

— Да, така е.

Монталбано ставаше все по-разтревожен. Не проумяваше нито защо началникът на полицията се интересува от тази стара история, нито от коя страна щеше да го сполети неизбежният удар.

— Всичко в семейството, нали така?

От язвителния тон на Бонети-Алдериги прозираше една колкото ясна, толкова и необяснима инсинуация. Какво ли му минаваше през главата на този тъпак?

— Слушайте, господин началник. Разбирам, че, изглежда, сте си създали ваше мнение за казус, за който вече почти не си спомнях. При всички случаи ви моля да размислите над думите, които сте на път да ми кажете.

— Не си позволявайте да ме заплашвате! — изкрещя истерично Бонети-Алдериги, удряйки с всички сили по бюрото си, което реагира с изпращяване. — Хайде, казвайте, какво е станало със спестовната книжка?

— Каква спестовна книжка?

Честно казано, за никаква книжка не можеше да си спомни.

— Не се правете на ударен, Монталбано!

Точно тези думи: „Не се правете на ударен“, го накараха да се развихри. Мразеше готовите фрази и клишетата, защото предизвикваха неукротимата му ярост.

Този път той удари силно по бюрото, което отново изпращя.

— За каква, по дяволите, спестовна книжка бълнувате?

— Ха-ха! — засмя се ехидно началникът на полицията. — Мокри въглища не горят, а, Монталбано?

Почувства, че ако след „Не се правете на ударен“ и „Мокри въглища не горят“ чуеше още един израз от този тип, щеше да хване Бонети-Алдериги за гушата и да го остави да пукне от задушаване. Успя по чудо да се овладее и да не каже нищо.

— Преди спестовната книжка — подхвана пак началникът на полицията — нека да поговорим за детето, за сина на проститутката. Отвели сте у дома си сирачето, без да уведомите никого. Ама това се нарича отвличане на малолетен, Монталбано! Има съд, знаете ли го, или не? Има специални съдии за малолетните, знаете ли го, или не? Трябвало е да спазвате закона, а не да го заобикаляте! Да не би да се намираме в Дивия запад?

Изтощен, направи пауза. Монталбано дори не гъкна.

— И не само! След голямото си геройство подарявате детето на сестрата на заместника си, като че ли то е някакъв предмет! Действия на хора без сърце, действия за наказателния кодекс! Но за тази част от историята пак ще говорим. Има друга, по-лоша. Проститутката е притежавала спестовна книжка на приносител, в която е имало половин милиард лири. В един момент тази книжка е преминала във вашите ръце. А после е изчезнала! Какво е станало с нея? Разделихте ли си парите с вашия приятел и съучастник Доменико Ауджело?

Монталбано много бавно постави ръката си върху бюрото, много бавно надвеси тялото си напред и много бавно главата му навлезе в конуса от светлината на лампата. Бонети-Алдериги се изплаши. Лицето на Монталбано, осветено наполовина, беше образ и подобие на африканска маска, от тези, които се слагат преди човешките жертвоприношения. Началникът на полицията светкавично си помисли, че между Сицилия и Африка няма голямо разстояние, замръзвайки на мястото си. Комисарят втренчи погледа си в Бонети-Алдериги и след това заговори много бавно, с твърде нисък глас.

— Казвам ти го като мъж на мъж. Остави на мира момченцето, не го замесвай в тази история. Ясен ли съм? Осиновено е съвсем законно от сестрата на Ауджело и нейния съпруг. Остави го на мира. За твоите лични отмъщения и за твоите простотии съм ти достатъчен само аз. Съгласен ли си?

Началникът на полицията не отговори, страхът и ядът затрудняваха говора му.

— Съгласен ли си? — попита го отново Монталбано.

И колкото по-нисък, спокоен и бавен беше този глас, толкова повече Бонети-Алдериги долавяше в него едва-едва сдържаната ярост.

— Съгласен съм — каза най-накрая полугласно.

Монталбано се изправи, а лицето му излезе от обхвата на светлината.

— Господин началник, може ли да ви попитам как се сдобихте с всичките тези сведения?

Внезапната промяна в тона на Монталбано, който беше станал официален и леко почтителен, толкова много учуди началника на полицията, че го накара да изрече онова, което си беше обещал да не казва.

— Писаха ми.

Монталбано веднага разбра.

— Анонимно писмо, нали?

— Е, да кажем, че не е подписано.

— Не ви ли е срам? — попита го комисарят, като се обърна и тръгна към вратата, глух за виковете на началника си.

— Монталбано, върнете се тук!

Не беше куче, което се подчинява на заповеди. Ядосан, свали от главата си ненужната превръзка. В коридора се сблъска с господин Латес, който запелтечи: