Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

— Следователно според теб го е убил извън колата?

— Разбира се. След това го е завлякъл и нагласил на мястото до водача, но трупът се е наклонил на едната страна и се е свлякъл върху двете седалки. Ето защо, когато е минал учителят Томазино, не е видял мъртвеца и е помислил, че колата е празна. Гаргано отворил багажника, извадил куфара си (който носел вероятно само за заблуда на противника, за да покаже, ако се наложи, че е готов да отпътува) и на негово място сложил моторчето, след като взел малкото куфарче с документите, а своя куфар разположил на задната седалка. В този момент минал учителят Томазино. Гаргано си поиграл с него на криеница, изчакал го да се отдалечи, след това заключил вратите и започнал да бута колата до момента, в който тя полита към пропастта. Предполагал е, и то съвсем правилно, че ще се намери някой глупак, който ще започне да търси трупа му, убеден, че става дума за мафиотска вендета. С куфарчето в ръка след по-малко от четвърт час вероятно вече се е намирал на оживен път. Помолил е някой да го закара, като щедро му се е отплатил, за да си държи езика зад зъбите.

— Ще довърша аз — каза Мими. — Последен кадър. Музика. Вижда се дълго и право шосе…

— Има ли такива в Сицилия?

— Няма значение, сцената я заснемаме на континента и благодарение на монтажа имитираме, че се разиграва тук. Колата все повече се отдалечава, докато се превърне в точица. Картината замира. Появява се надпис: „В крайна сметка злото триумфира, а справедливостта отива да й го набият отзад“. Финални надписи.

— Този край не ми харесва — каза твърде сериозно Фацио.

— На мен също — уточни Монталбано. — Но трябва да се примириш, Фацио. Нещата стоят точно по този начин. Справедливостта в днешно време може само да си го завре отзад. Хм, нямам думи.

Фацио изглеждаше все по-наскърбен.

— Ама съвсем нищичко ли не можем да направим срещу Гаргано?

— Иди да разкажеш нашия телевизионен сериал на Гуарнота и го чуй какво ще ти каже.

Фацио се изправи, тръгна да излиза, но се сблъска с Катарела, който нахлуваше задъхан и с помръкнало лице.

— Майчице свята, комисерийо! Господин началникът на полицията току-що се обади! О, Богородице, какъв уплах ме обзема всеки път, когато тилифонира!

— Мен ли търсеше?

— Не, господин комисар.

— Тогава кого е търсил?

— Мен, комисерийо, мен! Майчице свята, чувствам краката си омекнали като извара! Ще ми позволите ли да седна?

— Сядай. Защо те е търсил?

— И така… Звъни тилифонът. Вдигнах слушалката и отговорих „ало“. И тогава чувам гласа на господин началника. „Ти ли си, Сантарела?“ — пита той. „Лично и пирсонално“ — отговарям аз. „Съобщи това на комисаря“ — казва ми той. „Няма го“ — казвам аз, знаейки, че вие нямате желание да говорите за това с него. „Няма значение. Кажи му, че accusoricevuta 15 15 В буквален превод означава „обвинявам разписката“, а като идиоматичен израз — „потвърждавам получаването на съобщеното“. — Б.пр. “ — каза той. И затвори. Комисерийо, защо господин началникът на полицията обвинява разписката? Какво му е направила разписката? Обидила ли го е?

— Няма значение, не се притеснявай. Заяжда се с разписката, не с теб. Успокой се.

Господин началникът на полицията, както го наричаше Катарела, искаше да му предложи благородно примирие ли? Би трябвало обаче той, господин началникът на полицията, да му го поиска, а не да му го предлага.

Като се върна у дома си в Маринела, намери на масата в кухнята пуловера, който му беше подарила Ливия, а до него бележка от Аделина, която му пишеше, че като се отбила следобед, за да почисти къщата, открила пуловера върху гардероба. Допълваше също, че на пазара намерила хубава риба треска и му я сварила. Достатъчно е само да я подправи със зехтин, лимон и сол. Какво да прави с пуловера?

О, боже, колко е трудно да скриеш предмета на престъплението! Той премести този пуловер, който можеше да си остане завинаги там, където го беше захвърлил. Но всъщност ето го тук. Единственото, което му оставаше, беше да го зарови в пясъка, ала в момента се чувстваше уморен. Тогава го взе и го запрати отново на първоначалното му място. Беше твърде невероятно през следващите дни Аделина пак да прави оглед върху гардероба.

Звънна телефонът. Беше Николо, който му каза да си пусне телевизора. Щяло да има извънредна емисия в девет и половина. Погледна си часовника — оставаха още петнайсетина минути. Отиде в банята, съблече се, изкъпа се набързо и седна на фотьойла. Щеше да изяде треската след информационната емисия.