Мэтью Рейли - Турнирът

— Тя е само тринайсетгодишна …

— Тя е най-будният тринайсетгодишен ученик, който съм имал, при това е изключително зряла за възрастта си. Гриндал е съгласен.

— Тя е дете, Роджър.

— Кралят не мисли така. Че защо миналия месец, когато научи, че Бес е започнала да кърви, крал Хенри каза: „Щом е достатъчно голяма да кърви, значи е достатъчно голяма да бъде омъжена за доброто на Англия. Дъщерите трябва да са полезни с нещо“.

Думите определено звучаха като думи на баща ми.

— Не знам — каза госпожица Катрин. — Кралството на мюсюлманите може да е много опасно място за нея…

Господин Аскам сниши глас, но въпреки това успях да го чуя.

— Лондон е много опасно място за нея, Кат. Живеем в повратни времена. С всеки ден кралят става все по-болен и непредвидим, дворът е разделен на привърженици на Едуард и Мери. Нашата Елизабет е най-слабият претендент за престола, но въпреки това самото й присъствие в Англия застрашава другите двама. Знаеш колко често изправили се едни срещу други престолонаследници умират мистериозно по време на чума…

Ахнах тихо, застанала до вратата.

Госпожица Катрин се умълча.

— Ще бъде добре пазена по пътя — каза господин Аскам. — Кралят е осигурил шестима от най-добрите си бойци за наш ескорт.

— Тревожа се не само за физическата й безопасност. Искам да защитя и нравствеността й. Ще се нуждае от придружителка — надменно заяви госпожица Катрин. Тя се беше омъжила за господин Джон Ашли предишната година на напредналата възраст четирийсет години, макар все още да настояваше да се обръщам към нея с „госпожице“, тъй като така се чувствала по-млада.

— Добре, тогава… — оживи се господин Аскам.

— От отговорна придружителка, Роджър. Омъжена или най-малкото сгодена. Която да бъде нравствен пример за Елизабет. А не глупава никаквица, която ще се изкуши да влезе в грях в екзотична страна или да флиртува с гвардейците по пътя дотам… чакай, знам! Примроуз Понсонби и съпругът й Луелин.

Учителят ми изстена, когато чу предложението.

— Семейство Понсонби…

— … са образцови християни, за жалост бездетни, които винаги са били верни на краля — довърши госпожица Катрин. — Ако заминат с вас, Роджър, страховете ми донякъде ще бъдат успокоени.

— Добре. Съгласен.

Секунди по-късно двамата влязоха в кабинета. Господин Аскам ми кимна.

— Бес, така и така ще трябва да напуснеш това място, какво ще кажеш за едно приключение?

— Къде, сър? — колкото се може по-невинно попитах аз.

— Много добре знаеш къде, млада госпожице. Подслушваше ни. — Той се усмихна. — Трябва да ахкаш по-тихо, ако искаш да станеш опитен шпионин, малката ми. На шахматния турнир в Константинопол. Да гледаме как се състезава господин Джайлс.

Скочих, ухилена до уши.

— Каква чудесна идея! Може ли Гуини и Елси също да дойдат? Може ли? Моля ви!

Господин Аскам се намръщи и погледна госпожица Кейт.

— Боя се, че прекрачвам прекалено много граници само с това, че вземам теб, моя малка принцесо — рече той. — Ще е прекалено много придружителите ти да се грижат и за трите, но с две биха могли да се справят. Можеш да вземеш една от тях.

Поколебах се и погледнах към двете си приятелки. Към теб, Гуини, срамежлива и сладка, като самотно цвете, загледана в мен с тиха надежда, докато Елси цялата сияеше от вълнение — с широко отворени очи, с отчаяно стиснати юмруци, изпълнена с очакване. Тя обожаваше романтични истории за дръзки принцове с бляскави дворци. Пътешествие до екзотичен град на изток беше за нея като сбъднат сън. Имах цялото й внимание и това ми хареса.

— Ще взема Елси! — извиках аз и тя изписка и ме прегърна възторжено.

Признавам, че докато се мъчех да се освободя от прегръдката й, забелязах как ти ме погледна смаяно.

Младите правят грешки. Това е типично за тях. И предвид ужасните неща, които се случиха във Византион, може би този избор бе грешка.

Но след като казах това и като имам предвид истинското и дълго приятелство, което изградихме през живота си, Гуини (а помни думите ми, кралиците не се нуждаят от истински приятели), част от мен се радва на тази грешка. Защото като избрах Елси, аз ти спестих травмата да видиш с очите си събитията, на които станах свидетелка в двора на мюсюлманския султан.

Напуснахме Хартфордшър на 1 октомври от лето господне 1546 с две коли и шестима гвардейци, които да ни пазят по пътя.

Господин Аскам яздеше начело, яхнал любимата си едра кобила, която се беше провалила плачевно като рицарски кон. Учителят ми не го беше грижа за това — беше я избрал заради кроткия й нрав. Яздеше, метнал през рамо дългия си лък. Беше написал книга върху изкуството на стрелбата, в която твърдеше, че всеки мъж в Англия трябва да бъде експерт с лъка. Където и да отиваше, той винаги носеше кожения си пръстен на десния палец и предпазителя на лявата си ръка — в случай, че му се наложи бързо да сложи стрела на тетивата.