Мэтью Рейли - Турнирът

И всичко това, без да става дума за самия Сюлейман. За него се казваше, че бил мъдър и проницателен владетел, владеещ цели пет езика. Бил надарен поет и покровител на изкуствата, коварен стратег и, за разлика от заклетия си враг ерцхерцог Фердинанд и мнозина европейски крале и кралици, бил направо обожаван от поданиците си.

Неведнъж наставникът ми беше изтъквал, че докато владетелите на Англия, Франция и Испания се боричкат помежду си за надмощие, на изток се надига огромна сянка. И че ако не се вземат мерки, един ден благородните фамилии ще се откъснат от кавгите си и ще открият, че плащат данък на мюсюлмански господар.

Другото неизречено предизвикателство в позлатената покана бе неизбежното съревнование между верите. Точно както бе направил при Превеза, Сюлейман поставяше своя бог срещу нашия. А в Превеза неговият беше победил.

— Сър, господин Джайлс още ли е най-добрият шахматист в Англия? — попитах аз.

— Определено — отвърна учителят ми. — Все още играя редовно с него. Бие ме в девет от десет игри, но понякога ми се случва да го надхитря.

— Значи той е нашият рекордьор.

Господин Аскам ми се усмихна.

— Да, но имам чувството, че рекордът ще бъде счупен. От друга страна, Джайлс винаги ще бъде по-добър от мен. Но това — той вдигна поканата, — това е паметно събитие. Джайлс на драго сърце ще се отзове на позива на краля.

И господин Джайлс наистина се отзова.

Господин Аскам го прати да се срещне с баща ми, който (пак типично в неговия стил) уреди изпитание за шахматните му способности — игра срещу самия крал. Естествено, господин Джайлс изгуби.

Подобно на всички в Англия, господин Джайлс нямаше никакво желание да побеждава крал, който, освен че бе обезглавил две от съпругите си (едната от които бе моя майка), бе взел главата на Томас Кромуел, задето го беше сватосал за една от тях. Не беше рядкост главите на онези, които бяха побеждавали баща ми в други игри, да се озоват забити на колове на Лондон Бридж.

За моя изненада обаче, след като спечелил играта, баща ми изревал:

— Не се преструвайте, че играете, Джайлс! Не искам някакъв подлизурко да представлява Англия и върховенството на Христа и християнската вяра на онзи турнир! Трябва ми играч!

Играли отново и господин Джайлс победил баща ми на деветия ход.

След това нещата се развиха бързо.

Бе организиран малък керван с каруци, коне и гвардейци за пътуването през Европа.

Но точно когато господин Джайлс се канеше да потегли от Хартфордшър, върху областта се стовари ужасна чума.

Брат ми Едуард, престолонаследникът, бързо беше отведен. Сестра ми Мери го последва скоро след това.

Аз явно не бях толкова ценна — никой не се погрижи да уреди извеждането ми от двореца Хатфийлд, така че просто продължих обучението си с Елси и с теб, моя скъпа приятелко Гуини Стъбс.

И един ден се вдигна глъчка.

Седяхме в кабинета и четяхме разказа на Ливий за масовото самоубийство на евреите в Масада. Елси, която бе няколко години по-голяма от нас, седеше в ъгъла пред огледалото си и разсеяно решеше косата си. Ох, помниш ли я, Гуини? Господи, аз я помня много добре! На седемнайсет Елси беше истинска красавица, с изящната фигура на танцьорка, каквато и беше. Слаба в кръста и надарена в пазвата, с великолепна руса коса, която се спускаше върху раменете й, Елси привличаше вниманието на всеки джентълмен.

С увереността, така характерна за красивите хора, тя бе съвсем сигурна, че външността й е достатъчна да й спечели подходящ съпруг, и затова не смяташе за нужно да се учи — прекарваше повече време пред огледалото, отколкото с книгите, и трябва да ти призная, че в това отношение малко й завиждах. Трябваше да търпя безкрайни уморителни уроци и имах кралска кръв. (Трябва да добавя също, че завиждах и на женствеността й, като се има предвид, че самата аз бях олицетворение на недодялаността — цялата колене и кокалести ръце, с плоски като на момче гърди и противна ягодовочервена коса, която ненавиждах.) Иначе казано, през повечето време боготворях Елси, омагьосана от нейната грация, от красотата й и от светската мъдрост на седемнайсетте й години.

И докато си седяхме и се занимавахме, чух разправията — гувернантката ми, госпожица Катрин Ашли, надигна глас от съседната стая.

— Няма да правите подобно нещо, господин Аскам!

Явно беше нещо сериозно. Тя го наричаше „господин Аскам“ само когато му беше ядосана.

— Но това ще бъде безценна възможност за учене…