Мэтью Рейли - Турнирът

В основната кола пътувахме двете с Елси и с госпожа Примроуз Понсонби, която въпреки цялото друсане седеше безупречно, с изправен гръб и прилежно отпуснати в скута ръце. Тя беше на двайсет и шест, омъжена, но бездетна, по-целомъдрена и от монахиня. Качулката на небесносиньото й наметало беше безупречно изгладена (светлосиният цвят събуждаше у мен мисли за Дева Мария и се зачудих дали не цели точно това), пудрата на лицето й бе нанесена майсторски, а устните й, както винаги, бяха нацупени неодобрително. Всичко я възмущаваше — дълбокото деколте на корсажа на Елси (знак за упадъка на морала в наши дни), изкаляната броня на гвардейците (липса на дисциплина) и, разбира се, мюсюлманите („безбожни езичници, които ще горят в ада“). Понякога си мислех, че на госпожа Понсонби всъщност й харесва да е възмутена.

Елси не можеше да я понася. „Лицемерна светица — мърмореше тя, когато госпожа Понсонби за пореден път й казваше да покрие деколтето си с шал. — Щяхме да се забавляваме повече, ако придружител ни беше папа Павел“.

Съпругът на госпожа Понсонби Луелин — нисък червендалест мъж, благочестив като жена си, но, доколкото мога да съдя от видяното, по-скоро неин слуга, отколкото равен — яздеше магаре до колата ни. Той винаги бързаше и едва не се пребиваше в стремежа си да изпълнява нарежданията й, които неизменно започваха с пронизителния писък: „Луелин Понсонби!“.

Въздъхнах. Двамата трудно можеха да бъдат пример за предимствата на брака. Колкото за качествата им като придружители… ами, опасявам се, че Елси беше права.

Трябваше да минем през Лондон по пътя към Дувър. Там господин Аскам и господин Джайлс се отбиха за момент в Уайтхол да вземат нещо от баща ми — великолепен ален плик с позлатени ръбове като тези на султанската покана. Пликът бе затворен с восък с отпечатък от пръстена на баща ми в центъра. Лично съобщение между владетели. Учителят ми щеше да носи този плик със себе си през целия път.

Нямах представа какво послание или послания има вътре. Както щях да установя по-късно, учителят ми също не знаеше.

Макар да ми се искаше, не отидох с учителя си в двореца Уайтхол. Рядко срещах баща си и никога в ярката светлина на двора. Той се извисяваше някъде по границите на моя свят, богоподобна фигура, която зървах от време на време, но никога не успявах да видя напълно.

Разбира се, всеки ден се говореше за него. Всички го обичаха и се страхуваха от него, възхищаваха му се и се страхуваха от него, уважаваха го и се страхуваха от него. Мнозина твърдяха, че баща ми екзекутирал повече хора, отколкото всеки английски монарх преди него. Но в същото време той бе известен с острия си образован ум, с постиженията си във всички спортове, със способностите си на композитор и със слабостта си към красивите създания в поли, та дори да бяха омъжени.

Общуваше с мен само колкото да се каже и се държеше делово. Аз бях страничен продукт на кралския сан, при това досаден — тъй като бях дъщеря. Той прояви нежност към мен може би три пъти и всеки път го обожавах. Неотдавнашната му забележка, че съм „достатъчно голяма да кървя“ беше съвсем обичайна — способността ми да се омъжа и да раждам деца за Англия изведнъж ме бе направила полезна.

Двете с Елси се мотаехме пред двореца под бдителния поглед на придружителите ни, шестимата гвардейци и седмина наскоро екзекутирани предатели, чиито глави бяха набити на шипове над портата.

От една съседна уличка се разнесе гневен рев на тормозена мечка, последван от радостни викове на тълпа. Надникнах и видях горкото животно — могъщ звяр, завързан с верига за забит в земята кол. Ревеше в безсилна ярост, докато два мастифа я нападаха и ръфаха козината й. Мечката успя да перне едното куче с лапата си и то отлетя с квичене, удари се в близката стена и остана да лежи смъртно ранено. Докато умираше, мястото му зае друг мастиф. Тълпата завика още по-силно.

Госпожа Понсонби беше ужасена, както всъщност можеше да се очаква.

— Мислех си, че англичаните са замесени от по-добро тесто. Хайде, момичета. Извърнете очи.

Като никога открих, че споделям мнението й.

След краткото спиране в Уайтхол продължихме бързо към Дувър и прекосихме Канала до Кале.

Там по предложение на господин Аскам се преоблякохме в дрехи, които определено бяха по-безцветни от онези, които се носеха в Южна Англия. Двете с Елси носехме прости ризи и поли без кринолин, което между другото прави движенията много по-лесни. Със своята грациозна шия, руса коса и стройно тяло Елси все пак успяваше да прилича на ангел дори в тези груби одежди.