Мэтью Рейли - Турнирът

Бях потресена от съдбата на Саша и другите кухненски работници.

— Господин Аскам, защо султанът нареди да убият горките хора?

— Намираме се в странна и безбожна страна, Бес — отвърна господин Аскам. — Трябва да се смятаме за щастливци, че не ни сполетя същата съдба. Подозирам, че оцеляхме единствено благодарение на твоята кралска кръв и моите дедуктивни способности.

Стояхме насред Втория двор. Делегациите и играчите се разхождаха под дърветата. Срещата на Заман беше приключила — бе победил Максимилиан от Виена с четири на нула, пълен разгром — и сега важните гости бяха излезли да глътнат малко чист въздух преди втората среща за деня между Владимир от Московия и Мустафа от Кайро.

— Но защо трябваше да ги убива? — попитах аз. — Не са направили нищо, само са видели мъртъвците.

— Най-опасното нещо във всеки дворец са слуховете — каза учителят ми. — Тези шестимата биха могли да разкажат на други, които пък да се разприказват пред трети. Вестта за смъртта на кардинал Фарнезе вече се разпространява. Не могат да се допуснат слухове за още смъртни случаи. Това ще се отрази зле на султана — ще изглежда, че не контролира собствения си дворец. Баща ти е отнемал живота на херцози поради същите причини, а и ти, ако някога станеш кралица, също ще екзекутираш хора заради опасните неща, които казват.

— Никога няма да го направя!

Учителят ми въздъхна тъжно.

— Напротив. Ще го правиш. — Поизправи се, сякаш да се овладее. — А сега трябва да продължим с разследването. На първо място искам да намерим оцелелия син на Брунело, Пиетро. Той разнася храната вместо баща си и може би ще е в състояние да ни помогне. Освен това се интересувам от посещенията на австриеца Максимилиан в кухните. На първо място обаче искам да знам защо такъв почтителен човек като Брунело се е развикал на кардинал на Църквата, на която беше така предан. Трябва да говорим отново с кардинал Кардоза. А, ето го и него…

Кардиналът стоеше в другия край на двора и разговаряше с някакъв брадат персиец, дребен, с лъскава пурпурночервена дреха с блестящи златни ширити на раменете. Одеждата бе официална, но в същото време и малко прекалено ярка и крещяща. Дребният персиец жестикулираше оживено и гневно тикаше пръст в лицето на кардинала.

— Май не само Брунело е бил ядосан на кардинала — отбеляза господин Аскам. — Латиф, кой е човекът, който спори с кардинал Кардоза?

— Африди, местен сводник и собственик на няколко бардака. Най-големият се намира от другата страна на Ая София.

Господин Аскам загледа с огромен интерес разправията между дребния персиец и едрия кардинал. Накрая ярко облеченият сводник махна пренебрежително с ръка и гневно се отдалечи от кардинал Кардоза.

— Съдържателят на бордея изглежда доста ядосан — каза господин Аскам. — Исторически погледнато, обикновено светият човек се гневи на онзи, който продава греховете на плътта. — И загледа как Африди излиза от двора.

— Още ли искате да говорите с кардинала? — попита Латиф.

Господин Аскам — продължаваше да гледа след отдалечаващия се сводник — каза:

— Не. Първо искам да говоря със сводника. Искам да разбера какво го е ядосало толкова.

И тъй, водени от Латиф, ние излязохме от двореца и тръгнахме през оживения търговски квартал около сътворената от човешка ръка планина на име „Света София“.

Навсякъде имаше хора — просяци, продавачи на птици, търговци на подправки, мъже, пушещи лули или отпиващи силния чай, който пият турците. Някакъв човек беше нарисувал с тебешир на една стена гигантско копие на таблицата на турнира и приемаше залози за развитието на съревнованието. Името на Заман вече се мъдреше в колоната на втория рунд. Двайсет желаещи да залагат се бяха наредили на опашка. Имаше всъщност и десетки други организатори на залози.

Тръгнахме по една широка улица от другата страна на площада и стигнахме до една много особена сграда — долната половина като че ли беше направена от римски мрамор, а върху нея имаше по-късни зидове.

— Това е заведението на Африди — каза Латиф.

— Доходоносно ли е? — поинтересува се учителят ми.

— Много. Африди е собственик на няколко публични дома в града, но този е най-големият. И се радва на голям успех.

В този момент от бардака излязоха двама мъже. Познах единия. Беше едрият смугъл влах, Драган.

На лицето му беше цъфнала широка усмивка и той се олюляваше, явно подпийнал.

— Така е по-добре! — изрева Драган на гръцки. — Чувствах се зле, откакто пристигнах в този лайнян град. Едно хубаво чукане след обилен обяд най-добре пречиства ума!