Мэтью Рейли - Турнирът

— Аха…

— А ето че сега се оказва, че убиецът се е обесил — продължи господин Аскам. — Въпросът е защо му е било да прави подобно нещо?

— Добре. Защо му е било да го прави?

Господин Аскам кимна мълчаливо към китките на мъртвеца. Проследих погледа му. Върху кожата имаше червени следи от въже. Подобни белези имаше и по китките на Мариана.

— Ръцете им са били вързани, когато са ги окачили на въжето — прошепна господин Аскам. — След това са ги развързали. Готвачът и жена му изобщо не са се самоубили.

— Но тогава това означава…

— Засега да запазим заключенията за себе си, Бес. Поне докато не дойде султанът. Изглежда, че този дворец крие много тайни, и мисля, че само сме докоснали повърхността.

Мина цял час. Предположих, че султанът се наслаждава на играта на Заман и няма да дойде в кухнята, докато срещата не приключи. Остра воня изпълваше помещението — не бях сигурна дали от закланите животни, от човешките трупове или и от двете.

Двамата с учителя ми седяхме на пода срещу шестимата кухненски работници. Подобно на нас, тяхното единствено престъпление като че ли бе, че са видели мъртвата двойка.

Само Латиф стоеше прав и продължаваше да пази изхода.

По едно време господин Аскам стана и направи пълен кръг около висящите тела. Странното обаче бе, че не ги погледна. Вместо това вървеше с наведена глава и се взираше в пода.

Отидох при него.

— Какво правите?

Той клекна. Подът в средата на помещението бе покрит с гаден пласт стърготини, смесени със засъхнала животинска кръв. Ужасната смес беше мека под краката ми, досущ като кал. В нея можеха да се различат множество припокриващи се отпечатъци от стъпки, в това число и нашите.

— Предимно сандали — каза господин Аскам. — Сандали с кожени подметки като онези, които носят кухненските работници. Но на няколко места виждам този отпечатък, оставен от равна дървена подметка с ясно изразена резка между палеца и втория пръст, във формата на буквата V. Оставен е от лявата обувка. Дървените сандали са по-скъпи и принадлежат на човек със скромно положение.

— Защо казвате „скромно“ положение?

— Защото, скъпа Бес, ако собственикът на сандалите беше заможен, щеше да си позволи да си купи нови обувки или най-малкото да поправи тези. — Учителят ми се обърна към останалите в помещението. — Латиф. Мога ли да видя обувките на всички? Твоите също.

Оказа се, че и шестимата кухненски работници в помещението са обути с най-прости сандали с кожени подметки, така че отпечатъкът не можеше да е оставен от тях. Единствено сандалите на Латиф бяха с дървени подметки, но на лявата липсваше издайнически белег.

— Вече извън подозрение ли съм? — попит Латиф, докато отново стъпваше на земята.

— Не — отвърна господин Аскам. — Никой не е извън подозрение, особено човекът, който ме държи затворен в помещение против волята ми.

— Служа на интересите на султана, не на вашите.

— Повярвай, много добре си давам сметка за това.

Господин Аскам спря при тялото на съпругата на Брунело Мариана и се загледа замислено в нея. Вдигна ръка и докосна молитвената броеница на шията й, след което огледа черната панделка, вързана за броеницата.

Обърна се към кухненските работници и заговори на гръцки.

— Някой от вас знае ли гръцки?

Едно от слугинчетата кимна. Каза, че името й било Саша и живеела в Македония, преди да бъде заловена от някакъв османски отряд и доведена в Константинопол.

— Жената на готвача носеше черна лента на молитвената си броеница, което означава, че е била в траур — каза господин Аскам. — Кого е оплаквала?

— Сина си — отвърна момичето.

— Сина си ли? Но ние го видяхме снощи.

— Не, видели сте Пиетро, другото им момче. Умря по-малкият им син, Бенисио. Беше кротко момче, сладко малко ангелче с прекрасна руса до бяло коса, но беше малко слабоумен. Бе само на дванайсет, но преди две седмици се самоуби. Намерили го в една от тези кланици с прерязани вени на китките.

— Дванайсетгодишно момче да се самоубие? — изненада се учителят ми. — Самоубийството е нещо много рядко при толкова малки деца.

— Всички бяхме изненадани и много разстроени. Макар и бавноразвиващ се, Бенисио бе добро момче, мило, харесваха го в кухните. Беше винаги усмихнат… и малко дебел, защото готвачите все му пробутваха нещо за ядене. Всички бяхме потресени, че малкото ангелче изобщо знае как да убие каквото и да било, още повече собственото си земно тяло.

— Брунело и жена му как приеха смъртта му? — попита господин Аскам.