Учителят ми се дръпна от масата. Поклатих глава, докато го следвах.
— Знаете ли, сър, понякога се боя, че сте по-любопитен, отколкото е благоразумно.
— Да, понякога е така — отвърна той, докато се връщахме на местата си в очакване на първата среща от турнира.
Неестествена тишина изпълни „Света София“. Беше изнервящо да видиш толкова огромно пространство, пълно с толкова много зрители и в същото време така неподвижно и смълчано.
В средата на огромната зала, заобиколени от многолюдната тълпа, седяха шампионът на султана Заман и Максимилиан от Виена, глътнал бастун австриец с малки заострени мустаци, подстригани в модния за онова време стил в страната му. Високо над тях седеше султанът, който се беше върнал на трона си, за да гледа първата среща от историческия си турнир.
Играта започна и тълпата я следеше жадно и напрегнато. След всеки ход се разнасяха вълни тих шепот. Жителите на Константинопол определено обичаха шаха.
Както беше обяснил садразамът предишната вечер, всяка среща се състоеше от седем игри; онзи, който спечелеше четири, печелеше срещата.
Седях с господин Аскам, господин Джайлс и Елси на специалните места на платформата на султана, запазени за участниците и техните придружители. Някъде по средата на играта господин Джайлс се наведе към господин Аскам и прошепна:
— Тази среща ще е кратка. Заман вече прецени Максимилиан. Австриецът не може да се сравнява с него.
И наистина, първата игра приключи за половин час. Заман матира противника си, без да изгуби нито една важна фигура. Втората игра приключи още по-бързо — веднага щом Заман взе царицата на Максимилиан австриецът се смути и в отчаянието си изгуби първо офицерите, после конете и накрая топовете си. След по-малко от час Заман водеше с две на нула.
Когато започна третата игра и Заман взе инициативата още в началото, забелязах, че учителят ми изобщо не гледа дъската. Вместо това наблюдаваше кардинал Кардоза, който седеше в противоположния край на султанската платформа и гледаше играта без абсолютно никакъв интерес. От двете му страни седяха по-нископоставени свещеници от Рим, които изглеждаха също толкова отегчени.
Очите на учителя ми бяха присвити. Мислеше си за нещо.
— Какво има? — прошепнах аз.
— Двамата кардинали са поискали вечерята да им бъде сервирана в посолството… — тихо каза господин Аскам.
— И какво?
Учителят ми не сваляше поглед от кардинала.
— Обривът… подуването на езика… Слонско ухо…
Той рязко стана.
Седящият наблизо Латиф също се изправи.
— Къде отивате? — изсъсках аз, но учителят ми вече се отдалечаваше.
Забързах след него.
Господин Аскам мина решително през главната порта на Топкапъ и закрачи бързо по пътеката, водеща към вътрешната Порта на приветствията.
— Бихте ли ми обяснили какво става? — умолително попитах аз, докато се мъчех да не изоставам.
— Помниш ли как огледахме тялото на кардинала снощи?
— Да.
— Помниш ли обрива в устата му? И подутия език?
— Да.
— Има едно отровно растение, известно като слонско ухо, за което се знае, че причинява обриви в устата и че ако се погълне в големи количества, езикът на жертвата може да се подуе до такава степен, че да спре достъпа на въздух в гърлото му и да го задуши.
— Чакайте малко. Да не би да искате да кажете, че кардинал Фарнезе е бил убит с някаква отрова?
— Да, така мисля.
— Простете — рекох аз, — но тогава какво правят онези прободни рани по цялото му тяло? Не мислите ли, че те биха могли да допринесат значително повече за смъртта му?
— Кардиналът вече е бил мъртъв, когато са го дупчили с ножа — отвърна господин Аскам.
— Откъде знаете?
— Защото многобройните рани на кардинала не кървяха. Когато сърцето вече е спряло, тялото не кърви, когато се прониже. Жив човек, наръган толкова много пъти, би кървял обилно — Господи, би настанила същинска кървава баня — но ти самата ми каза, че не е имало много кръв около басейна, в който са намерили кардинал Фарнезе. Ако е бил пробождан толкова дълбоко, докато е жив, около басейна би трябвало да има голяма кървава диря. Дори ако убиецът му го е отнесъл до водата на рамене, би трябвало да останат някакви следи. А такива няма. Когато сутринта отидохме при кардинал Кардоза, огледах терена около католическото посолство и не открих никаква кръв по тревата. Ако кардиналът е бил наръган до смърт в сградата, щеше да има поне малко останала кръв, докато са го отнасяли.
Читать дальше