Мэтью Рейли - Турнирът

И така господин Джайлс седна да играе с него, а цялата кръчма се събра около тях да гледа.

Когато играта започна, се огледах крадешком. Както и очаквах, открих нашия човек с лице на плъх, сврян в ъгъла. Очите му не се откъсваха от господин Джайлс.

Играта се оказа доста напрегната. Макар да изглеждаше груб и прост, местният шампион беше чудесен играч и играта се проточи много по-дълго от всички други, които господин Джайлс беше играл по пътя.

През цялото време седях с господин Аскам и наблюдавах внимателно. Опиянена от факта, че се намира на място, напомнящо поне донякъде на цивилизация, Елси непрекъснато сновеше от едно място на друго — сядаше при нас и гледаше играта, флиртуваше с по-младите мъже, които не проявяваха интерес към шаха, или изчезваше в стаите ни, за да се появи след малко с различна рокля, която подчертаваше повече гърдите й.

В един момент отидох до тезгяха да взема питиета за господин Аскам и за себе си. (Учителят ми каза: „Няма да е зле да платиш за нещо поне веднъж в живота си. Съветвам те да попиташ и господин Джайлс дали не иска да пийне нещо“.) Ужасени от мисълта да направя нещо така неподобаващо за кралска особа, господин и госпожа Понсонби незабавно станаха да ме придружат.

Отидох при тезгяха и — доста гордо — поръчах питиетата. Учителят ми искаше да опита местния ейл, докато господин Джайлс и госпожа Понсонби в усилията си да изберат нещо по-слабо се спряха на крушовица. Господин Понсонби си поръча разредено вино с подправки, а аз си взех мляко.

Ханджията имаше огромно шкембе и набола четина, но беше дружелюбен тип. Говореше на гръцки.

— Отивате в Константинопол за турнира по шах значи? — каза той, докато отваряше бутилка ейл. Зад него едно момче приготвяше другите питиета.

— Да.

— Оглеждайте се за представителя на Влашко. Много силен играч от Брашов, казва се Драган — каза ханджията.

— Драган ли? — изненадах се аз. — Като митичното създание дракон ?

— Да, при това бълва особен вид огън. Повярвай ми, ако се натъкнеш на Драган от Брашов, със сигурност няма да забравиш срещата!

— Благодаря. Ще го имам предвид — рекох аз.

— И още нещо, малката ми — по-меко каза ханджията. — Отваряй си очите на четири във Византион. Не се отделяй от другарите си. Напоследък от града достигат странни истории. Говори се, че там върлувал злодей, същински дявол, така казват. Бродел из сокаците около двореца нощем, убивал мъже, жени и деца, наръгвал ги стотици пъти. После одирал кожата от долната половина на лицата им, преди да изчезне в нощта.

— Одира кожата от лицата им?

— Около устата и долната челюст. Дере ги както ловец одира вълк — оголва месото и костта отдолу…

— Достатъчно, сър — прекъсна го госпожа Понсонби. — Нямате право да плашите така едно дете.

Аз обаче бях очарована — малко ужасена, но въпреки това очарована.

— Защо му е на човек да върши подобни неща?

— Кой знае? — отвърна ханджията. — Кой може да знае какво става в главата на един луд?

— Колко души е убил този злодей?

— Според последните слухове единайсет. Простолюдието в Константинопол живеело в страх. Така че си отваряй очите на четири.

— Определено ще го направя.

Върнах се на масата с господин Понсонби и поднесох питието на господин Аскам, а госпожа Понсонби постави халба крушовица пред господин Джайлс.

— Сър, чували ли сте за някакъв злодей, който вилнее и убива в Константинопол? — колебливо попитах аз.

— Слухове, да — отвърна учителят ми.

— Тези слухове тревожат ли ви? — Защото мен ме тревожеха, и то доста.

— Докато не бъдат потвърдени от някой, който живее в Константинопол, не. Дотогава те са просто истории за призраци, като онази, която ти разказа Елси за влашкия тиранин кръвопиец, целящи да сплашат младите и впечатлителните.

Госпожа Понсонби се присъедини към нас, като отпиваше изискано от собствената си халба местен крушов сайдер.

Продължихме да гледаме играта. В един момент господин Аскам кимна към противника на господин Джайлс.

— Знаеш ли, Бес, тъкмо забелязвам нещо.

— Какво?

— Независимо дали се намира в двора на краля, или в някаква влашка кръчма, всеки се мъчи да бъде някой.

— Какво искате да кажете?

— Точно каквото казах. — Той ме изгледа. — Има неща, на които не мога да те науча, Бес. Неща, които трябва да научиш сама.

Намръщих се смутено. Тези уроци не ми харесваха. В този момент госпожа Понсонби се разкашля неудържимо. Докосна корема си и се намръщи.