Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Мелчет го изгледа хладно и изрече натъртено:

— Бъдете уверен, че вземам предвид всяка една възможност. Всяка една! — После добави: — Предполагам, че сте прегледали списъка на безследно изчезналите?

Слак кимна. Извади един напечатан лист.

— Тук са. Мисис Сандърс, изчезнала преди седмица, тъмнокоса, синеока, на тридесет и шест години. Не е тя, а и всички, освен съпруга й, знаят, че е заминала с някакъв търговски пътник от Лийдс. Мисис Бърнард — на шестдесет и пет години. Памела Рийвс, шестнадесетгодишна, изчезнала от снощи, тъмнокафява коса на плитка, около метър и шестдесет и пет.

Мелчет го прекъсна раздразнено:

— Стига с тези идиотски подробности, Слак. Това момиче не е ученичка. Според мен…

В този момент телефонът иззвъня.

— Ало? Да, да. Полицейският участък в Мъч Бенъм. Какво? Един момент…

Той се заслуша и бързо започна да записва. После отново заговори, вече с променен тон:

— Руби Кийн, на осемнадесет, професионална танцьорка, метър и шестдесет висока, стройна, платиненоруса коса, сини очи, чип нос, предполага се, че е носила бяла сатенена вечерна рокля, сребърни сандалети. Това отговаря ли? Какво? Да, няма съмнение. Веднага ще изпратя Слак.

Той окачи слушалката и развълнувано се бърна към подчинения си.

— Мисля, че е тя. Обадиха се от полицията в Гленшир. (Гленшир бе съседното графство.) От хотел „Мажестик“ в Дейнмът са съобщили за изчезнало момиче.

— Дейнмът — каза Слак. — Точно така.

Дейнмът беше голям и модерен морски курорт, разположен недалеч оттук.

— Дотам са само тридесетина километра — каза главният комисар. — Момичето било танцьорка или нещо подобно в „Мажестик“. Снощи не се появила за номера си и управата на хотела била много ядосана. Когато тази сутрин все още я нямало, някое от другите момичета се усъмнило, или пък е бил някой друг. Малко е неясно. Тръгнете веднага за Дейнмът, Слак. Там се свържете с главен инспектор Харпър и му окажете съдействие.

Инспектор Слак бе подчертано действена личност. Да се метне на някоя кола, грубо да прекъсне хората, които искат да му кажат нещо, да се намеси в нечий разговор под претекст за неотложност — това му даваше усещането, че живее.

Именно затова пристигна в Дейнмът за почти отрицателно време, отби се в полицията, проведе кратък разговор със смутения и изплашен хотелски управител, оставяйки го с успокоителните според него думи: „Първо трябва да се уверим, че това е момичето, и тогава ще вдигнем шум“. Секунди след това вече пътуваше обратно за Мъч Бенъм в компанията на най-близката роднина на Руби Кийн.

Беше се обадил предварително по телефона, така че главният комисар бе подготвен за неговото пристигане, но не и за малко безцеремонното представяне на спътничката му:

— Това е Джози, сър.

Полковник Мелчет строго изгледа подчинения си. Мислеше, че Слак се е самозабравил.

Младата жена, която току-що бе слязла от колата, се притече на помощ:

— Това е професионалното ми име — обясни тя с бляскава усмивка, разкриваща големи, равни, бели зъби. — Реймънд и Джози, така се наричаме с партньора ми и, разбира се, всички в хотела ме знаят като Джози. Истинското ми име е Джозефин Търнър.

Нагаждайки се към ситуацията, полковник Мелчет покани мис Търнър да седне, като в същото време я огледа професионално.

Тя бе симпатична млада жена, наближаваща явно тридесетте. Добрата й външност се дължеше по-скоро на грижи, отколкото на природна даденост. Изглеждаше компетентна и добронравна, поведението й внушаваше присъствие на здрав разум.

Едва ли някой би я определил като ослепителна красавица, но все пак тя бе доста привлекателна. Бе дискретно гримирана, облечена в тъмен, добре скроен костюм. Въпреки че изглеждаше разтревожена, полковникът прецени, че не бе особено наскърбена.

Докато сядаше, тя сподели:

— Толкова е ужасно, че човек просто не може го повярва. Наистина ли смятате, че това е Руби?

— Боя се, че именно вие ще трябва да ни помогнете за разпознаването. Опасявам се, че за вас това ще е едно неприятно изживяване.

Мис Търнър уплашено попита:

— Тя как… тя страшно ли изглежда?

— Как да ви кажа… За вас може да бъде шок.

Той й предложи табакерата си и тя с благодарност прие цигара.

— Вие… вие сега ли искате да я видя?

— Най-добре е още сега, мис Търнър. Виждате ли, няма смисъл да ви задавам каквито и да е въпроси, преди да сме сигурни, нали? Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Съгласна съм.

Отидоха до моргата с кола.