Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Когато Джози излезе, бе съвсем бледа.

— Да, това е Руби — изрече тя с треперещ глас. — Горкото дете! Божичко, какъв ужас! Ще ви се намери ли малко джин?

Джин нямаше, но се намери бренди. След като отпи няколко глътки, мис Търнър се успокои. Тя бе откровена:

— Такива гледки направо те изваждат от равновесие, нали? Горката малка Руби! Какви животни са мъжете!

— Вие мислите, че убиецът е бил мъж?

Джози малко се притесни:

— Ами… не е ли мъж? Имам предвид… аз съвсем естествено си помислих…

— За някой конкретен мъж ли си мислехте?

Тя енергично поклати глава.

— Не, не! Аз нямам и най-малка представа. Естествено, Руби не би ми казала, ако…

— Ако какво?

Джози се поколеба.

— Ами… че излиза с някого.

Мелчет я изгледа внимателно. През целия обратен път до канцеларията той мълча. Щом влязоха, започна:

— А сега, мис Търнър, нужна ми е цялата информация, която можете да ми дадете.

— Да, разбира се. Откъде да започна?

— Искам да знам пълното име и адреса на момичето, връзката й с вас и всичко, което знаете за нея.

Джозефин Търнър кимна с глава. Мелчет бе убеден, че тя не изпитва никаква мъка. Бе шокирана и разтревожена, но нищо повече. Тя заговори с готовност:

— Името й бе Руби Кийн, професионалното име. Истинското й име бе Роузи Леги. Нейната майка бе братовчедка на моята. Познавах я още от дете, но не твърде добре, ако разбирате какво искам да кажа. Имам много братовчеди — някои се занимават с бизнес, някои играят на сцената. В общи линии Руби се учеше за танцьорка. Миналата година имаше някои добри ангажименти в пантомимата и други подобни. Не нещо от голяма класа, но в добри провинциални трупи. После я наеха за партньорка по танци в „Пале дьо Данс“ в Бриксуел — южен Лондон. Мястото не е лошо, там добре се грижат за момичетата, но в това няма много пари. — Тя направи пауза.

Полковник Мелчет кимна.

— Тук именно се появявам и аз. През последните три години работя като компаньонка по танци и бридж в хотел „Мажестик“ в Дейнмът. Добра работа, добре платена и приятна. Грижиш се за гостите на хотела — преценяваш ги още с пристигането им, разбира се — някои търсят спокойствие, докато други пък искат развлечения. Опитваш се да подбереш подходящи хора за бридж, насърчаваш по-младите да танцуват, нещо от този род. Необходими са доста такт и опит.

Мелчет отново кимна. Помисли си, че явно това момиче умее да си върши работата — имаше приятни маниери, бе симпатична и проявяваше остър ум, без да демонстрира и най-малката следа от интелектуалност.

— Освен това — продължи Джози — всяка вечер с Реймънд правим демонстрационни танци. Реймънд Стар — той е учителят по тенис и танци. За нещастие, това лято се подхлъзнах на една скала на брега на морето, когато се къпех, и си изкълчих глезена.

Мелчет бе забелязал, че тя съвсем слабо накуцва.

— Естествено, това спря танците за известно време и беше доста неловко. Не желаех да вземат някой друг на моето място. Това винаги е опасно — за миг кроткият поглед на сивите й очи стана стоманен и остър; тя бе женско същество, борещо се да оцелее — за кариерата. Затова се сетих за Руби и предложих на управителя да я извикам. Щях да продължа с насърчаване на танцуващите, с бридж и така нататък, а тя щеше да се заеме с танците. Работата да си остане в семейството, нали разбирате?

Мелчет каза, че разбира.

— Те се съгласиха, аз пратих на Руби телеграма и тя дойде. За нея това беше един добър шанс. Много по-висока класа от всичко, което беше правила досега. Това стана преди около месец.

Мелчет каза:

— Разбирам. А тя имаше ли успех?

— О, да — каза Джози небрежно, — приеха я доста добре. Като танцьорка аз струвам повече от нея, но Реймънд е много способен и с неговата помощ всичко вървеше прилично. Тя е доста симпатична — стройна, невинна. Малко прекаляваше с грима и аз винаги й правех забележки за това. Но нали ги знаете момичетата — тя бе само на осемнадесет години и на тази възраст всичко се пресилва. Само че не беше подходящо за хотел от висока класа, какъвто е „Мажестик“. Непрекъснато й го натяквах и я карах да не се гримира толкова силно.

Мелчет попита:

— А хората харесваха ли я?

— О, да. Но, имайте предвид, тя нямаше много ухажори. Бе малко простичка. Възрастните мъже я харесваха повече от младите.

— Имаше ли си постоянен приятел?

Очите на момичето срещнаха неговите с пълно разбиране.

— Не в смисъла, който вие влагате. Или поне не знаех. Но пък, разбирате ли, тя нямаше да ми каже.