Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Вие… вие добре ли се чувствате?

— Разбирам защо не ми вярвате! Аз също отказах да повярвам в първия момент. Лицемерът му с лицемер! През всичките тези години!

— Моля, кажете ми точно за какво става дума.

Мисис Прайс Ридли се впусна в подробно описание на случилото се. Когато завърши, викарият кротко отбеляза:

— Но в цялата тази история нищо не показва, че полковник Бантри е виновен, нали?

— О, драги мистър Клемънт, колко далеч сте от светските неща! Но аз трябва да ви разкажа една малка история. Миналия четвъртък или май по-миналия, както и да е, няма значение, пътувах за Лондон с евтиния дневен влак. Полковник Бантри беше в същия вагон. Помислих си, че изглежда много замислен. Почти през цялото време се беше заровил във вестник „Таймс“. Като че ли не искаше да разговаря.

Викарият кимна с пълно разбиране и вероятно съчувствие.

— На гара „Падингтън“ се сбогувахме. Той предложи да ми вземе такси, но аз бях решила да отида до Оксфорд Стрийт с автобуса. Той самият взе такси и когато се качи, го чух да казва адреса — къде мислите?

Мистър Кремънт чакаше.

— Адрес в Сейнт Джоунс Ууд 6 6 Сейнт Джоунс Ууд — предградие на Лондон. Преди Втората световна война там са живеели платени проститутки. — Б.пр. .

Мисис Прайс Ридли направи триумфираща пауза.

На викария нищо не му стана ясно.

— Това, струва ми се, доказва всичко — каза мисис Прайс Ридли.

В Госингтън мисис Бантри и мис Марпъл седяха във всекидневната.

— Знаете ли — сподели мисис Бантри, — чувствам се страшно облекчена, че трупът вече го няма. Никак не е приятно да имаш труп в къщата си.

Мис Марпъл кимна.

— Разбирам, мила. Прекрасно разбирам как се чувствате.

— Човек не може да го разбере — каза мисис Бантри, — докато не му дойде на главата. Знам, че и вие веднъж имахте нещо подобно у съседите, но това не е същото, както ако се случи в дома ти. Дано Артър да не намрази библиотеката. Толкова често стоим там. Какво правите, Джейн?

С поглед към часовника си мис Марпъл се беше изправила.

— Мисля да си ходя. Не виждам с какво повече бих могла да съм ви полезна.

— Не си тръгвайте още — помоли я мисис Бантри. — Знам, че хората за отпечатъците и фотографите, пък и повечето от полицаите вече си отидоха, но имам чувството, че още нещо ще се случи. Не искам да го изпуснете.

Телефонът иззвъня и тя отиде да го вдигне. Върна се с лице, цъфнало в усмивка.

— Нали ви казах, че нещо ще се случи. Това беше полковник Мелчет. Ще води тук братовчедката на бедното момиче.

— Че защо? — попита мис Марпъл.

— О, предполагам, за да види къде се е случило — нещо от този род.

— Сигурно ще е нещо повече от това.

— Какво искате да кажете, Джейн?

— Според мен… възможно е той да иска да я срещне с полковник Бантри.

Мисис Бантри каза рязко:

— Да провери дали тя го познава? Предполагам, о, да, те са длъжни да подозират Артър!

— Страхувам се, че е така.

— Като че ли Артър може да има нещо общо с цялата история.

Мис Марпъл мълчеше. Мисис Бантри се обърна войнствено към нея:

— И да не сте посмели да ми споменавате стария генерал Хендерсън или пък някой ужасен старчок, който имал афера с прислужницата си. Артър не е такъв.

— Не, не, разбира се, че не е.

— Не, той наистина не е. Е, понякога, когато дойдат млади момичета за тенис, той се държи малко глупаво, нали разбирате — любезничи, приказва малко повече. Обаче защо да не го прави? В края на краищата — тя завърши мисълта си малко неясно — аз си имам градината.

Мис Марпъл се усмихна.

— Не трябва да се тревожите, Доли — каза тя.

— Не, и не възнамерявам. Но все пак малко се безпокоя. И Артър се безпокои. Това го обърка. Всичките тези полицаи, които се мотаят наоколо. Той отиде до фермата. Гледката на прасета и подобни неща му действа успокоително, когато е разтревожен. Аха, ето ги и тях.

Колата на главния комисар спря отвън.

Полковник Мелчет влезе, придружен от млада, елегантно облечена жена.

— Това е мис Търнър, мисис Бантри. Братовчедка на… ъ-ъ-ъ… жертвата.

— Здравейте — мисис Бантри подаде ръка. — Всичко това трябва да е ужасно за вас.

Джозефин Търнър отговори искрено:

— Ужасно е. И ми се струва толкова нереално . Като лош сън.

Мисис Бантри представи мис Марпъл.

Мелчет небрежно се заинтересува:

— Стопанинът тук ли е?

— Наложи се да отиде до една от фермите. Скоро ще се върне.

— О… — гласът на Мелчет прозвуча малко съкрушено.