Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Той успя да придаде на думите си многозначителност и укор, на което управителят веднага реагира:

— Поставете се на мое място, мистър Харпър. И за миг не си помислих, че е станало нещо лошо. Мистър Джеферсън дойде в канцеларията ми ядосан и готов да се кара. Момичето не било спало в стаята си, снощи не излязла да танцува. Може да е излязла на разходка с кола и нещо да й се е случило. Полицията трябвало веднага да бъде информирана. Да се направело разследване! Беше бесен. И още от канцеларията ми позвъни в полицията.

— Без да се посъветва с мис Търнър?

— На Джози никак не й се нравеше цялата история — това беше повече от очевидно. Яд я беше за случилото се, яд я беше на Руби, искам да кажа. Но какво можеше да каже тя?

— Аз мисля — каза Мелчет, — че е най-добре да се срещнем с мистър Джеферсън. Е, Харпър?

Главен инспектор Харпър се съгласи.

Мистър Прескът ги придружи до апартамента на Конуей Джеферсън. Намираше се на първия етаж и гледаше към морето. Мелчет небрежно запита:

— Доста луксозна обстановка, а? Богат ли е?

— Доста е заможен, предполагам. Когато идва тук, за нищо не се скъпи. Наемат най-добрите стаи, поръчват най-скъпите блюда, скъпи вина — най-доброто от всичко.

Мелчет кимна.

Мистър Прескът почука на вратата. Женски глас ги покани да влязат. Управителят бе пръв, останалите го последваха.

С извинителен глас, мистър Прескът се обърна към жената, седнала до прозореца:

— Не бих желал да ви обезпокоя, мисис Джеферсън, но господата са… от полицията. Те желаят да поговорят с мистър Джеферсън. Полковник Мелчет, главен инспектор Харпър, инспектор, ъ-ъ-ъ… Слак — мисис Джеферсън.

Мисис Джеферсън ги поздрави с кимване на глава.

Първото впечатление на Мелчет бе, че не е хубава. Но когато на устните й се появи усмивка и тя заговори, той промени мнението си. Имаше очарователен, симпатичен глас, а очите й, чисти и светлокафяви, бяха красиви. Тя бе скромно, но елегантно облечена и по негова преценка бе на около тридесет и пет години.

Тя каза:

— Свекърът ми спи. Той е с деликатно здраве и тази случка бе страшен шок за него. Трябваше да повикаме лекар и лекарят му даде успокоително. Но съм сигурна, че щом се събуди, ще пожелае да ви види. Може би аз също мога с нещо да съм полезна? Моля, седнете.

Мистър Прескът, нетърпелив да избяга, се обърна към Мелчет.

— Мисля, че направих, каквото можах, сър? — и с благодарност получи разрешение да се оттегли.

След неговото излизане атмосферата като че ли се освободи от първоначалното напрежение. Аделайд Джеферсън имаше способността да създава приятна атмосфера. Умееше да предразполага хората и да ги насърчава да говорят. И сега улучи верния тон, като каза:

— Тази работа шокира всички ни. Ние бяхме приятели с бедното момиче. И всичко изглежда толкова невероятно. Свекърът ми е много разстроен. Той много харесваше Руби.

Мелчет попита:

— Мистър Джеферсън се е обадил в полицията, нали?

Искаше да разбере как ще реагира тя на този факт. Долови някакво трепване, нещо съвсем дребно — раздразнение, загриженост? — не можа точно да прецени, но имаше нещо и тя със сигурност трябваше да се овладее, преди да продължи. Тя каза:

— Да, така е. Като инвалид той много лесно се разстройва и тревожи. Опитахме се да го убедим, че всичко е наред, че сигурно има някакво напълно логично обяснение, и че самото момиче надали би желало да се намесва полицията. Той настоя. И — тя направи малък жест с ръка — той бе прав, а ние сгрешихме.

Мелчет попита:

— Колко добре познавахте Руби Кийн, мисис Джеферсън?

Тя се замисли.

— Трудно ми е да кажа. Моят свекър обича младите хора и му харесва да ги има около себе си. Руби бе за него нещо ново — бяха му забавни и интересни приказките й. Тя много често сядаше с нас в хотела, а от време на време свекърът ми я водеше на разходка с кола.

В гласа й не се долавяше никакво чувство. Мелчет си помисли, че тя със сигурност би могла да каже повече, ако пожелаеше. Той я помоли:

— Ще ми разкажете ли точно какво се случи снощи?

— Разбира се, но не вярвам, че ще ви е от полза. След вечеря Руби дойде и седна при нас във фоайето на хотела. Тя остана дори и когато танците започнаха. Бяхме се уговорили по-късно да играем бридж, но чакахме Марк, Марк Гаскел, моя девер — той бе съпруг на дъщерята на мистър Джеферсън. Марк трябваше да довърши някакви важни  писма. Очаквахме и Джози, която щеше да е четвърта в карето.

— Това често ли се случваше?