Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Доста често. Тя е първокласен играч и много мила. Моят свекър обича много да играе бридж и винаги предпочита Джози пред някой непознат. Естествено, тъй като тя урежда каретата, невинаги може да играе с нас, но гледа да използва всяка възможност — в очите й блесна лека усмивка. — Моят свекър харчи доста пари в хотела и затова управата е доволна, щом Джози ни обръща повече внимание.

Мелчет попита:

— А на вас Джози харесва ли ви?

— Да, разбира се, че ми харесва. Винаги е добронамерена, весела, работи съвестно и, изглежда, си харесва работата. Тя е умна, въпреки че не е образована. Освен това никога не се преструва за нищо. Държи се естествено и не се поддава на настроения.

— Моля, продължавайте, мисис Джеферсън.

— Както вече казах, Джози трябваше да си подреди четворките, а Марк пишеше писма. Затова Руби се застоя при нас по-дълго от обикновено. После дойде Джози, а Руби отиде да изиграе първия си солов танц с Реймънд — той е професионалист танцьор и тенисист. Сетне се върна при нас, точно когато дойде Марк. После някакъв младеж я покани и тя отиде да танцува с него, а ние започнахме да играем бридж.

Тя спря и направи жест на безсилие.

— И това е всичко, което знам. Докато танцуваше, я видях веднъж, но бриджът доста погълна вниманието ми и аз почти не поглеждах към стъклената преграда, която дели фоайето от залата за танци. После, в полунощ, Реймънд дойде при Джози доста разтревожен и я попита къде е Руби. Джози съвсем естествено, се опита да му затвори устата, но…

Главен инспектор Харпър я прекъсна. Той попита тихо:

— Защо „съвсем естествено“ , мисис Джеферсън?

— Ами… — тя се поколеба. На Мелчет му се стори, че леко се смути. — Джози не искаше да се драматизира отсъствието на момичето. Тя се чувстваше донякъде отговорна за нея. Каза, че вероятно Руби си е в стаята, че преди това й е споменала, че я боли глава — между другото, не мисля, че това беше вярно. Джози просто си измисли това извинение. Реймънд телефонира в стаята й, но очевидно никой не се обади, и се върна доста понакипял — той е много темпераментен. Джози отиде с него, опита се да го успокои и накрая изигра танца вместо Руби. Това бе доста смело от нейна страна и действително после стана ясно, че отново си е насилила глезена. Когато танцът свърши, тя се върна при нас и се опита да успокои мистър Джеферсън, който по това време беше вече разтревожен. Накрая го убедихме да си легне, успокоихме го, че вероятно Руби е излязла на разходка с кола и се е спукала гума. Легна си обезпокоен, а тази сутрин веднага започна да се тревожи. — Тя направи пауза. — Останалото го знаете.

— Благодаря, мисис Джеферсън. А сега ще ви питам дали имате някакво предположение кой може да е извършителят?

Отговорът й дойде незабавно. Тя каза:

— Нямам представа. Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.

Той настоя:

— Момичето да е споменавало нещо? Например за някакъв случай на ревност? Или че се страхува от някого? Че е имала интимен приятел?

Аделайд Джеферсън поклащаше отрицателно глава при всеки въпрос.

Изглежда нищо повече не можеше да им каже.

Главният инспектор предложи да разпитат младия Джордж Бартлет и да се срещнат с мистър Джеферсън по-късно. Полковник Мелчет се съгласи и тримата излязоха, като мисис Джеферсън обеща да ги потърси веднага щом мистър Джеферсън се събуди.

— Приятна жена — сподели Мелчет, щом вратата се затвори след тях.

— Наистина много приятна дама — съгласи се охотно главен инспектор Харпър.

Джордж Бартлет бе тънък, строен младеж, с изпъкнала адамова ябълка, изпитващ огромна трудност да изкаже мислите си. Той бе толкова объркан, че бе почти невъзможно да изрече нещо смислено.

— Ужасно е, нали? За такива неща пишат в неделните вестници, но човек не може да допусне, че те наистина се случват, не мислите ли?

— За съжаление няма никакво съмнение в този случай, мистър Бартлет — каза главният инспектор.

— Не, не, разбира се, че не. Но всичко е толкова… как да кажа… Пък и на километри оттук и прочее. В някаква селска къща, нали? Страшно провинциално и така нататък. Доста шум се вдигнало там, нали?

Полковник Мелчет пое нещата в свои ръце.

— Колко добре познавахте убитото момиче, мистър Бартлет?

Джордж Бартлет се смути.

— О, с-с-съвсем слабо, с-с-сър. Не, почти не я познавах, ако разбирате какво искам да кажа. Танцувал съм с нея един-два пъти, някой и друг час тенис през деня, нали разбирате.

— Мисля, че вие сте били последният, който я е видял жива снощи?