Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Сигурно е така, щом казвате… звучи ужасно, нали? Имам предвид, че когато я видях, тя бе съвсем добре, абсолютно.

— По кое време беше това, мистър Бартлет?

— Ами… как да ви кажа… аз никога не знам колко е часът. Но не беше много късно, ако ме разбирате.

— Танцували сте с нея?

— Да, в действителност… тоест, да, танцувах с нея. Обаче беше доста рано. Сега се сещам — беше веднага след демонстрационния й танц с оня, професионалиста. Трябва да е било към десет, десет и половина, единадесет. Не знам точно.

— Да оставим времето настрана. Можем да го установим. Кажете ни какво точно се случи.

— Ами… потанцувахме малко, нали разбирате… Не че аз съм голям танцьор.

— Не ни интересува много какъв танцьор сте, мистър Бартлет.

Джордж Бартлет се вторачи уплашено в полковника и запелтечи:

— Ъ-ъ-ъ… сигурно е така. Ами… както казах, танцувахме по дансинга и аз говорех, но Руби не говореше много и даже леко се прозяваше. Защото вече казах, че не танцувам добре и момичетата гледат ако може да ме избягват, ако разбирате какво искам да кажа. Тя каза, че я боли главата и аз, защото знам кога трябва да спра, казах „Добре“ и това беше.

— И кога я видяхте за последен път?

— Качи се нагоре по стълбите.

— Тя не каза ли, че трябва да се срещне с някого? Или че ще ходи на разходка с кола? Или че има среща? — попита полковник Мелчет.

Бартлет поклати глава.

— Нито думичка. — С печален вид той добави: — Просто ми би шута.

— А как се държеше? Беше ли припряна или разсеяна, като че ли нещо я притеснява?

Джордж Бартлет се замисли. После поклати глава.

— Според мен беше отегчена. Прозяваше се, както вече казах. Нищо повече.

Полковник Мелчет попита:

— А вие какво направихте, мистър Бартлет?

— А?

Джордж Бартлет зяпна.

— Чакайте да помисля… Какво ли наистина направих?

— Чакаме вие да ни кажете.

— Да, да, разбира се. Никак не е лесно да си спомняш, нали? Момент да видя. Нищо чудно да съм отишъл в бара да пийна нещо.

— В крайна сметка ходихте ли в бара да пийнете нещо?

— А, точно така! Пийнах нещо. Само май че не беше точно по него време. Може да съм излязъл навън, отде да знам? Глътка свеж въздух. Доста задушно е за септември. Навън е много приятно. Да, точно така. Излязох, поразходих се малко, после се върнах, пих на бара и след това се върнах в залата за танци. Не беше много оживено. Забелязах онази, как се казваше, Джози — пак танцуваше. С тенисиста. Тя преди беше болна — нещо май си била изкълчила глезена.

— Това означава, че сте се прибрали около полунощ. Искате да ни кажете, че сте се разхождали навън повече от час?

— Ами, нали казах, че пих едно питие. Аз… аз размишлявах.

На това твърдение повярваха най-много от всичко чуто досега.

Полковник Мелчет рязко попита:

— За какво размишлявахте?

— О, не знам. За най-различни неща — отвърна мистър Бартлет доста мъгляво.

— Имате ли кола, мистър Бартлет?

— О, да, имам кола.

— Къде беше, в гаража на хотела ли?

— Не, всъщност беше на двора. Мислех си, че може да ми се прииска да я покарам, нали разбирате?

— И покарахте ли я?

— Не, не, не съм я карал. Честна дума, не съм.

— Да сте водили, например, Руби Кийн на разходка?

— Ха сега пък! Накъде биете? Не съм, кълна се, че не съм. Моля ви се, и таз хубава!

— Благодаря, мистър Бартлет. Не мисля, че знам повече въпроси към вас засега. Засега — повтори полковник Мелчет, натъртвайки върху думата.

Те оставиха Бартлет с комичен, смаяно уплашен израз на не дотам интелектуалната му физиономия.

— Безмозъчно магаре — сподели полковник Мелчет. — Но дали наистина е такъв?

Главен инспектор Харпър поклати глава.

— Чака ни още дълъг път — каза той.

Нито нощният портиер, нито барманът успяха да помогнат с нещо. Нощният портиер си спомни, че е звънял в стаята на мис Кийн точно след полунощ, но никой не се обадил. Той не бе забелязал Бартлет да влиза или излиза от хотела. Вечерта била приятна и много господа и дами непрекъснато влизали и излизали. А освен това имало странични врати, водещи навън от преддверието, плюс главната врата. Той бе доста сигурен, че мис Кийн не бе напуснала хотела през главната врата. Предполагаше, че ако е слязла от стаята си на първия етаж, тя е използвала една от страничните врати, от които се излиза на терасата. Много лесно било да излезе през тази врата незабелязано. Заключвала се чак след края на танците, около два часа след полунощ.