Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Да? — главен инспектор Харпър се приведе напред.

— Оставих на Руби Кийн сумата от петдесет хиляди лири, които тя ще може да получи, щом навърши двадесет и пет години.

Главен инспектор Харпър широко разтвори очи. Същото направи и Мелчет. Тонът на Харпър бе изпълнен с респект:

— Това е много голяма сума пари, мистър Джеферсън.

— Да, в този момент е така.

— И я завещахте на момиче, което познавате едва от няколко седмици?

В сините очи просветна гняв.

— Колко пъти трябва да повтарям едно и също нещо? Нямам кръвни роднини — нито племенници или племеннички, нито далечни братовчеди, никого. Можех да завещая парите си за благотворителни цели. Предпочетох да ги оставя на конкретна личност. — Той се засмя: — Пепеляшка за една нощ се превърна в принцеса. Вълшебник-кръстник вместо фея-кръстница. Защо не? Това са мои пари, аз съм ги спечелил.

Полковник Мелчет попита:

— На кого още оставяте по нещо?

— Малка рента за Едуардс, моя камериер, и останалото на Марк и Ади по равно.

— Извинете, останалото голяма сума ли е?

— Вероятно не. Трудно е да се каже точно. В днешно време капиталовложенията зависят силно от конюнктурата на пазара. Сумата, след като се платят всички данъци, такси и други разходи, би била някъде около пет-десет хиляди лири.

— Разбирам.

— Не мислете, че се отнасям с тях зле. Както вече казах, разделих богатството си, още щом децата ми се ожениха. За себе си оставих малка сума. Обаче след… след трагедията почувствах необходимост да се заема с нещо. Хвърлих се в бизнеса. В къщата ми в Лондон инсталираха директна телефонна връзка с кантората ми. Работех неуморно — това ме караше да не мисля и ми помогна да разбера, че моето осакатяване не ме е победило. Залових се за работа — гласът му стана по-тих, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на тези, кого го слушаха — и по някаква ирония на съдбата преуспях! И най-рискованите ми спекулации се увенчаваха с успех. Печелех дори на комар. Всичко, до което се докосвах, се превръщаше в злато. Предполагам, че това е компенсация на съдбата.

Отново дълбоките бръчки на страдание набраздиха лицето му.

После, когато се овладя, той им се усмихна.

— Вижте, парите, които завещах на Руби, бяха тези пари и можех да правя с тях каквото поискам.

Полковник Мелчет бързо вметна:

— Несъмнено, сър. Дори за миг не поставяме под въпрос това ваше право.

— Добре. А сега ми позволете аз да задам няколко въпроса. Искам да науча повече за този ужасен случай. Засега знам само, че я намерили удушена в някаква къща на четиридесетина километра оттук.

— Точно така. В Госингтън Хол.

Джеферсън се намръщи.

— Госингтън? Но това е…

— Домът на полковник Бантри.

— Бантри. Артър Бантри? Но аз го познавам! Него и жена му. Преди няколко години се запознахме в чужбина. Не знаех, че живеят наблизо. О, Боже, но това е…

Той не довърши изречението. Главен инспектор Харпър деликатно вметна:

— Миналия вторник полковник Бантри е вечерял в хотела. Не го ли видяхте тогава?

— Вторник? Вторник? Не, върнахме се късно. Ходихме до Хардън Хед и вечеряхме по пътя на връщане.

Мелчет попита:

— Руби Кийн никога ли не е споменавала за семейство Бантри?

— Никога. Не вярвам да ги е познавала. Дори съм сигурен. Тя познаваше само хора от театралните среди.

Той направи пауза, а след това внезапно попита:

— А Бантри какво казва?

— Просто не можа да си го обясни. Снощи е бил на среща на консерваторите. Тялото бе открито тази сутрин. Казва, че никога не е виждал момичето през живота си.

Джеферсън кимна.

— Наистина изглежда невероятно.

Главен инспектор Харпър прочисти гърлото си.

— Имате ли представа, сър, кой може да го е извършил?

— Боже, как бих желал да знам! — вените на челото на Джеферсън изпъкнаха. — Това е небивало, човек просто не може да си го представи. Ако не се беше случило, щях да твърдя, че е невъзможно да се случи.

— Нямаше ли тя някакъв приятел от миналото, някой, който се е въртял наоколо, да я е заплашвал?

— Сигурен съм, че не. Тя щеше да ми каже, ако е имало нещо такова. Никога не е имала истински „приятел“. Тя самата ми го каза.

Главен инспектор Харпър си помисли: „Е, да, тя може и така да ти е казала. Но така ли е било?“.

Джеферсън продължи:

— Джози най-добре ще знае дали някой се е въртял около Руби. Тя не може ли да помогне?

— Казва, че нищо не знае.

Джеферсън се намръщи.

— Не мога да се отърва от чувството, че може би това е работа на някой маниак — бруталността на постъпката — влизане с взлом в къщата — цялата работа е толкова несвързана и безсмислена. Има такива хора — на външен вид напълно нормални — които подмамват момичета, а понякога и деца, и ги убиват. Престъпления от сексуален характер.