Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Младият мистър Бартлет отстъпи крачка-две назад, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо.

— Ами, ъ-ъ-ъ… може да не е важно, не знам… но мисля, че трябва да ви кажа. Фактически, не мога да намеря колата си.

— Какво значи това „не мога да намеря колата си“?

Пелтечейки, Джордж Бартлет обясни, че иска да каже, че не може да намери колата си.

Главен инспектор Харпър попита:

— Да не би да искате да кажете, че е открадната?

Джордж Бартлет с благодарност се обърна към по-спокойния глас:

— Ами… ъ-ъ-ъ… точно така. Имам предвид, че човек не може да е сигурен, нали? Например някой може да е седнал в нея и да е подкарал нанякъде, без зла умисъл, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— Кога я видяхте за последен път, мистър Бартлет?

— Тъкмо се опитвах да си спомня. Смешно, нали, колко трудно е да си припомни човек нещо?

Полковник Мелчет каза студено:

— Според мен не е толкова трудно за нормално интелигентен човек. Доколкото знам, казахте, че снощи е била в двора на хотела…

Бартлет събра смелост да го прекъсне.

— Точно така. Но… там ли беше?

— Какво искате да кажете с това „там ли беше“? Нали казахте, че е била там!

— Ами… имах предвид… ъ-ъ-ъ… мислех , че беше там. Аз… ъ-ъ-ъ… е, не съм ходил да проверявам, разбирате ли?

Полковник Мелчет въздъхна. Той мобилизира цялото си търпение.

— Хайде да си изясним нещата. Кога за последен път видяхте колата с очите си? Между другото, каква марка е?

— Миноан 14.

— И кога я видяхте за последен път?

Адамовата ябълка на Джордж Бартлет конвулсивно заподскача нагоре-надолу.

— Момент да помисля. Бях с нея вчера преди обед. Смятах следобед да се поразходя. Но някак си, нали знаете как става, следобед легнах да подремна. После, след чая, играх скуош и след това се къпах.

— И колата бе в двора на хотела?

— Предполагам. Имам предвид, че я оставих там. Разбирате ли, мислех, че ще мога да изведа някого на разходка. След вечеря, искам да кажа. Но нямах късмет. Нищо не се получи. Така и не я карах старата бричка.

Харпър запита:

— Но, доколкото знаехте, колата е била в двора на хотела?

— Да, естествено, имам предвид, че там я бях оставил, нали?

— Щяхте ли да забележите, ако я нямаше в двора?

Мистър Бартлет поклати глава.

— Едва ли. Коли влизат и излизат постоянно. Има много коли от тази марка.

Главен инспектор Харпър кимна. Току-що бе хвърлил небрежен поглед през прозореца. В този момент на двора имаше най-малко осем „Миноан 14“. Това бе най-популярната евтина кола за тази година.

— Нямате ли навик да прибирате колата си в гаража нощем? — попита Мелчет.

— Обикновено не си правя труда. Времето е хубаво. Толкова е досадно да прибираш колата си в гаража.

Обръщайки се към Мелчет, главен инспектор Харпър каза:

— Ще се видим горе. Ще намеря сержант Хигинс, за да се заеме със случая.

— Добре, Харпър.

Мистър Бартлет прошепва извинително:

— Знаех си, че трябва да ви уведомя. Може да е важно, нали?

Мистър Прескът бе осигурил храна и квартира на своята допълнителна танцьорка. Тъй като стаята бе най-лошата, с която хотелът разполагаше, то едва ли храната бе нещо по-добро.

Джозефин Търнър и Руби Кийн живееха в стаи в самия край на тесен, полутъмен и неугледен коридор. Те бяха малки, гледаха на север към част от скалата, в подножието на която бе построен хотелът, и бяха обзаведени с всевъзможни остатъци от мебелировка, която преди тридесетина години се бе радвала на по-бляскаво положение. Сега, когато хотелът бе модернизиран и навсякъде имаше стенни гардероби и шкафове, тези огромни викториански гардероби бяха натикани в помещенията на прислугата или в тези, които се даваха само когато сезонът бе в разгара си и хотелът бе препълнен.

Както Мелчет веднага прецени, разположението на стаята на Руби Кийн бе идеално, за да може някой да напусне хотела незабелязан, но, за зла беда, не предоставяше никаква възможност да се узнае нещо повече за начина, по който е станало това.

В края на коридора малка стълба водеше към друг такъв коридор на приземния етаж. Там имаше стъклена врата, която се отваряше към страничната тераса на хотела, откъдето не се откриваше някаква гледка и затова не бе посещавана. От там можеше да се отиде на главната тераса, или по извиваща се пътека да се излезе на страничния път малко по-надолу. Тъй като настилката му беше лоша, този път беше рядко използван.

Инспектор Слак се бе заел с разпита на камериерките и огледа на стаята на Руби за евентуални следи. За щастие, нищо в нея не бе пипано.