Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Полковник Мелчет имаше вид на сприхав човек, с навик да подръпва късите си червеникави мустаци. Това и правеше в момента, отправяйки смутен поглед с крайчеца на очите си към своя събеседник:

— Вижте какво, Бантри, длъжен съм да попитам. Наистина ли не знаете кое е това момиче?

Отговорът бе експлозивен, но главният комисар го прекъсна:

— Добре, добре, стари момко, но нека погледнем нещата от тази страна. Може да се окаже дяволски неловка ситуация. Семеен човек, обичате жена си, и прочее. Но — само между нас двамата — ако сте били по някакъв начин свързани с това момиче, по-добре ми кажете още сега. Съвсем естествено е да не желаете гласност — на ваше място и аз самият бих се чувствал така. Но сега няма начин. Убийство. Фактите трябва да излязат наяве. О, по дяволите, не мисля, че вие сте я удушили. Дума да не става. Но, в края на краищата, тя е дошла тук, в този дом. Да речем, че е влязла и е чакала да ви види, а някой я е проследил и убил. По принцип е напълно възможно. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Проклятие, Мелчет. Казвам ви, че никога през живота си не съм я виждал! Не съм такъв човек.

— Добре тогава. Въпреки че не бих ви упреквал. Светски човек. Все пак, щом настоявате… Въпросът обаче е какво е търсила тук? Че не е от местните хора, е ясно.

— Цялата тази работа е пълен кошмар — ядосваше се стопанинът на дома.

— Важно е да разберем, приятелю, какво е правила в библиотеката ви.

— Откъде да знам? Не съм я канил.

— Не, не. Но тя е дошла тук, въпреки всичко. Като че ли е искала да ви види. Напоследък да сте получавали някакви странни писма?

— Не съм.

Полковник Мелчет попита деликатно:

— Какво правихте снощи?

— Ходих на събрание на Асоциацията на консерваторите. Девет часа, в Мъч Бенъм.

— И кога се прибрахте?

— Тръгнах си от Мъч Бенъм малко след десет часа. По пътя ми се случи малка неприятност — трябваше да сменя гума, и си бях вкъщи в дванадесет без четвърт.

— Не сте ли влизали в библиотеката?

— Не.

— Жалко.

— Бях изморен. Веднага си легнах.

— Някой чакаше ли ви?

— Не. Винаги си взимам ключ от входната врата. Лоримър си ляга в единадесет, освен ако не му наредя нещо друго.

— Кой заключва библиотеката?

— Лоримър. Обикновено към седем и половина по това време на годината.

— Той би ли влязъл там отново вечерта?

— Не, щом мен ме няма. Беше оставил подноса с уиски и чаши в преддверието.

— Добре. А съпругата ви?

— Не знам. Тя си беше легнала и спеше дълбоко. Може снощи да е седяла в библиотеката или пък във всекидневната. Забравих да я питам.

— Е, добре, и без това скоро ще знаем всички подробности. Възможно е някой от прислугата да е замесен.

Полковник Бантри поклати глава.

— Не ми се вярва. Те са много почтени, а и са с нас вече от години.

Мелчет се съгласи.

— Наистина малко вероятно е някой от тях да е замесен. Като че ли момичето е дошло от града, може би придружено от кавалер. Макар че защо ще проникват в къщата…

Бантри го прекъсна.

— Лондон. Оттам ще е. Тук не стават подобни неща, освен…

— Да?

— Проклятие! — избухна полковник Бантри. — Базил Блейк!

— Кой е той?

— Млад човек, свързан с филмовата индустрия. Отвратителен млад грубиян. Жена ми го брани, защото са съученички с майка му, но той е от онези безполезни, млади негодници с упадъчен нрав. Заслужава ритник в задника! Живее в една вила на Лантъм Роуд — една грозна модерна постройка. Организира там партита — крясъци, шумни тълпи, и си кани момичета за уикендите.

— Момичета?

— Да, миналата седмица там имаше една от онези платинени блондинки…

Челюстта на полковника увисна.

— Платинена блондинка, а? — рече Мелчет замислено.

— Да. Вижте, Мелчет, да не би…?

Главният комисар отвърна без заобикалки:

— Това е възможност. Обяснява защо подобно момиче се намира в Сейнт Мери Мийд. Отивам да поговоря с този младеж — Блейд — Блейк… Как му беше името?

— Блейк. Базил Блейк.

— Дали ще си е у дома?

— Да видим. Какъв ден е днес? Събота. Обикновено си идва в събота сутрин.

Мелчет каза мрачно:

— Ще видя дали можем да го открием.

Вилата на Блейк, която съдържаше всички съвременни удобства под покрива на внушаваща страхопочитание сграда, беше причудлива комбинация наполовина в стил „горска хижа“, наполовина във фалшив стил „Тюдор“ 5 5 Тюдор — архитектурен стил на късната английска готика (1450–1550 г.). — Б.пр. . На пощенските служители и на строителя Уилям Букър тя бе известна под името „Чатсуърт“; на Базил и приятелите му — като „Старинния дом“, а на останалите обитатели на Сейнт Мери Мийд — като „Новата къща на мистър Букър“.