Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Сър Хенри попита:

— А виждали ли сте човека от снимката в хотела?

— Не, сър. Разбира се, аз много рядко слизам долу.

Сър Хенри кимна. Зададе още няколко въпроса, но Едуардс не можа да каже нищо повече.

В полицейския участък в Дейнмът главният инспектор Харпър внимателно и методично разпитваше съученичките на Памела Рийвс — Джеси Дейвис, Флорънс Смол, Биътрис Хеникър, Мери Прайс и Лилиан Риджуей.

Всичките бяха на една възраст и почти на един и същи ум. Измежду тях имаше момичета от благороднически фамилии, дъщери на фермери и на магазинери. Те всички повтаряха една и съща история — Памела Рийвс не била по-различна от обичайното, не им казала нищо друго, освен вече известния факт, че след парада щяла да отиде до „Улуърт“, за да пазарува, и щяла да вземе един от по-късните автобуси.

В ъгъла на канцеларията на главния инспектор Харпър бе седнала невзрачна възрастна дама. Момичетата не й обърнаха внимание. Ако бяха го направили, може би щяха да се зачудят каква е тази стара жена и какво търси при главния инспектор. Тя ни най-малко не приличаше на полицейски инспектор. Навярно смятаха, че и тя като тях самите е свидетел, който чака да бъде разпитан.

Когато и последното от всичките разпитани момичета излезе, главен инспектор Харпър избърса чело с носната си кърпа и уморено се обърна към мис Марпъл. Погледът му беше въпросителен, но без никаква надежда.

За негово голямо учудване мис Марпъл каза късо:

— Искам да разговарям с Флорънс Смол.

Харпър повдигна учудено вежди, но не каза нищо, само кимна и натисна звънеца на бюрото си. Появи се полицай.

Главният инспектор изрече:

— Флорънс Смол.

Поручикът кимна и излезе в коридора. След, малко се върна, водейки със себе си момичето. Тя бе дъщеря на заможен фермер — висока, с кестеняви очи. Изглеждаше нервна и не знаеше къде да дене ръцете си.

Главният инспектор Харпър погледна към мис Марпъл, която кимна утвърдително.

Той стана и каза:

— Тази дама ще ти зададе няколко въпроса.

Излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Флорънс стоеше неловко. Тя погледна смутено мис Марпъл. Очите й много наподобяваха очите на телетата на баща й.

Мис Марпъл каза:

— Седни, Флорънс.

Флорънс Смол седна покорно на стола, който възрастната дама й посочи. Тя усети как притеснението й изчезва и се почувства почти като у дома и. Непознатата и потискаща атмосфера на полицейския участък изведнъж бе заменена с нещо по-познато, с авторитетния тон на човек, чиято работа бе да се разпорежда. Мис Марпъл започна:

— Флорънс, ти разбираш много добре колко важно е да се знае всичко, което бедната Памела е правила в деня на смъртта си, нали?

Флорънс промълви с половин уста, че разбира много добре.

— И, сигурна съм, че си готова да направиш всичко по силите си, за да помогнеш?

С неспокоен поглед Флорънс потвърди, че, разбира се, иска да помогне.

— А знаеш ли, че укриването на информация е много сериозно престъпление? — попита мис Марпъл.

Момичето сведе поглед и започна да извива пръстите на ръцете си, положени в скута й. Тя преглътна един-два пъти. Чувстваше се голямото й смущение.

— Склонна съм да проявя снизхождение — продължи старата дама — за това, че си уплашена, защото те викат в полицейския участък. И със сигурност те е страх, да не би да те обвинят, че не си съобщила по-рано. Възможно е също да се страхуваш, да не би да те изкарат виновна, че не си възпряла Памела. Но трябва да докажеш, че си смело момиче и да кажеш всичко както е било. Защото ако сега не кажеш какво знаеш, работата ще стане много сериозна. Наистина много сериозна — на практика това ще бъде лъжесвидетелстване , а за такова престъпление, както знаеш, можеш да отидеш в затвора.

— Аз… аз не…

Мис Марпъл рязко я прекъсна:

— Хайде, Флорънс, недей да извърташ! Трябва веднага да ми кажеш всичко! Памела нямаше да ходи в „Улуърт“, нали?

Флорънс облиза устните си с пресъхнал език и се втренчи в мис Марпъл с молба в погледа, подобно животно на заколение.

— Има връзка с филмите, нали така? — попита старата дама.

Огромно облекчение, примесено със страхопочитание, се изписа на лицето на Флорънс. Всичко, което я възпираше, рухна. Тя възкликна.

— О, да!

— Така си и мислех — каза мис Марпъл. — А сега разкажи ми всички подробности, моля те.

От устата на Флорънс рукна порой от звуци:

— Ох! Толкова се безпокоях през цялото време. Знаете ли, бях се заклела на Пам да не отроня дума пред жива душа. И после, когато я намерили мъртва в една кола, цялата изгоряла… о, беше ужасно и си мислех, че ще умра — чувствах, че вината е само моя. Само че никога не допусках, дори за миг, че нещо не беше наред. А после, когато ме попитаха дали Памела не е била особена през този ден, аз отговорих: „Не“, преди да имам време да си помисля. И защото тогава нищо не казах, не можех да си представя как по-късно ще мога да кажа това, което знам. А и в края на краищата нищо не знаех, само каквото Пам ми беше казала.