Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Той е от рода Стар от Девъншир — отговори му сър Хенри.

— Така ли? Сериозно?

Сър Хенри кимна. Очевидно тази последна новина се оказа неприятна за Хюго Маклейн. Той се намръщи още повече.

— Не разбирам защо Ади ме повика? Цялата тази работа изглежда никак не я тревожи! Никога не е изглеждала по-добре. Защо ще ме вика?

Сър Хенри полюбопитства:

— Кога ви извика?

— О, ами… когато стана това.

— А как научихте? По телефона или чрез телеграма?

— Телеграма.

— Просто от любопитство, кога е била изпратена телеграмата?

— Ами… не знам точно кога.

— А кога я получихте?

— Малко е сложно. Аз не съм я получавала. Всъщност ми я съобщиха по телефона.

— Защо, вие къде бяхте?

— Аз, фактически, бях напуснал Лондон още предния ден. Бях отседнал в „Дейнбъри Хед“.

— Какво? Ами че това е съвсем наблизо.

— Да, смешна работа, нали? Тъкмо се бях прибрал след една игра на голф, когато ми го съобщиха и дойдох веднага.

Мис Марпъл го изгледа внимателно. Човекът до нея като че се беше сгорещил и явно се чувстваше неудобно. Тя каза:

— Чувала съм, че „Дейнбъри Хед“ бил много приятен хотел, при това не много скъп.

— Не, не е скъп. Ако беше скъп, нямаше да мога да си го позволя. Но е много хубаво местенце.

— Трябва някой ден да отидем до там с кола — каза мис Марпъл.

— А? Какво? О, да… ъ-ъ-ъ… трябва наистина — каза той и стана. — По-добре да се раздвижа малко — за апетит.

Отдалечи се с тромави стъпки.

— Жените — обади се сър Хенри — се държат много лошо с верните си поклонници.

Мис Марпъл се усмихна, но не отговори.

— Не ви ли се струва малко глупавичък, като предано куче? — попита сър Хенри. — Бих желал да знам какво мислите.

— Може би малко ограничен в идеите си — отговори старата дама. — Но не е без възможности, мисля — определено не без възможности.

Сър Хенри се изправи на свой ред.

— Време е и аз да вървя да си върша задачите. Виждам, че мисис Бантри идва да ви прави компания.

Мисис Бантри пристигна задъхана и с въздишка се отпусна на пейката до мис Марпъл.

— Говорих с камериерките — каза тя. — Но имаше смисъл. Нищо ново не можах да открия! Мислите ли, че това момиче в действителност е можело да ходи с някого, без никой от хотела да разбере нещо?

— Това е много интересен въпрос, скъпа. Според мен това определено е невъзможно . Няма начин някой да не знае, бъдете сигурна, стига, разбира се, да е вярно! Но тя явно е била много предпазлива.

Вниманието на мисис Бантри бе привлечено от играещите. Тя каза одобрително:

— Ади играе все по-добре. Учителят е много симпатичен. Ади изглежда просто чудесно. Тя все още е много привлекателна — изобщо няма да се изненадам, ако отново се омъжи.

— Освен това ще бъде и богата след смъртта на мистър Джеферсън — добави мис Марпъл.

— О, стига сте мислили по този начин за хората, Джейн! Защо още не сте разгадали тази загадка? Доникъде не сме стигнали. Аз пък си мислех, че веднага ще разберете всичко. — В тона на мисис Бантри се усещаше силен укор.

— Не, не, скъпа. Не разбрах веднага — трябваше ми малко време.

Мисис Бантри подскочи и впери недоверчив поглед в приятелката си.

— Нима искате да кажете, че вече знаете кой е убиецът на Руби Кийн?

— О, да — отвърна спокойно старата дама. — Знам!

— Но, Джейн, кой е убиецът? Искам веднага да ми кажете!

Мис Марпъл твърдо поклати глава и сви устни.

— Съжалявам, Доли, но в никакъв случай не мога да го направя.

— Защо не можете?

— Защото сте много недискретна. Ще започнете да разправяте на всички — или, ако не кажете, ще правите намеци.

— Няма. Честна дума. Няма да кажа на никого!

— Много често хората, които дават честна дума, са първите, които не я спазват. Няма смисъл, скъпа. Освен това все още предстои много работа. Доста неща се нуждаят от избистряне. Помниш ли, когато бях твърдо против това мисис Партридж да събира помощи за Червения кръст, а не можех да обясня защо . Причината беше, че носът й потрепва по абсолютно същия начин, по който потрепваше носът на онази моя прислужница, Алис, когато я пращах да плати книгите. Винаги плащаше по шилинг-два по-малко и казвала, че ще останат за следващата седмица. Точно същото направи и мисис Партридж, само че в много по-голям размер. Тя присвои седемдесет и пет лири!

— Оставете тази мисис Партридж — каза мисис Бантри.

— Трябваше да ви обясня. А ако желаете, ще ви подскажа малко. При този случай бедата е, всички са се оказали прекалено доверчиви и вярват на всичко, което им се казва. Човек просто не може да си позволи да вярва на всичко, което казват. Когато пък се е случило нещо нередно, тогава не вярвам на никого! Вижте, твърде добре познавам човешката природа.