Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Сър Хенри се оживи.

— Значи вие сте от рода Стар от Алсмънстън? Не знаех.

— О, не предполагах, че ги познавате.

В гласа му се долови горчивина.

Сър Хенри каза неловко:

— Лош късмет… Съдба!

— Загдето продадохме имението, след като е било наше повече от триста години? Да, лош късмет. И все пак трябва да се живее… По-големият ми брат замина за Ню Йорк. Работи в издателска къща — печели добре. Останалите се разпръснахме по света. В наши дни трудно се намира работа само с прогимназиално образование, при това от държавно училище! Понякога, ако имаш късмет, може да те вземат като администратор в хотел. Там вратовръзката и добрите маниери се ценят. Но единствената работа, която можех да си намеря, беше продавач в магазин за санитарен фаянс. Продавахме великолепни порцеланови вани в портокалови или лимоненожълти цветове. Магазинът беше огромен, а аз така и не успях да науча кое колко струва, за колко време може да се достави и инсталира, заради което ме и изхвърлиха. Единството, което умеех, беше да танцувам и да играя тенис. Наеха ме в един хотел на Ривиерата. Хубави пари падаха там, мисля, че добре се оправях. И това чух как един стар полковник, типичен стар полковник, британец до мозъка на костите си, отиде при управителя на хотела и се развика с пълно гърло: „Къде е жиголото ? Трябва ми жиголото . Жена ми и дъщеря ми искат да танцуват. Къде е този загубеняк? Колко му плащате? Намерете ми жиголото! “ — Реймънд продължи: — Глупаво беше да се поддам на чувствата си, но не издържах. Напуснах и дойдох тук. Заплатата е по-ниска, но работата е по-приятна. Предимно уроци по тенис на възпълни жени, които никога, ама никога няма да се научат да играят. И освен това танци с пренебрегнатите дъщери на богатите клиенти. Е, какво, това е животът. Моля да ме извините за тази тъжна история!

Той се засмя. Белите му зъби блеснаха, около очите му се образуваха малки бръчки. Изведнъж придоби обичайния си вид — здрав, весел, изпълнен с жизненост.

Сър Хенри каза:

— Приятно ми е, че можем да си поговорим. Така или иначе трябваше да разговарям с вас.

— За Руби Кийн, нали? Знаете ли, няма да мога да ви помогна. Не знам кой я е убил. Познавах я съвсем бегло. Тя нищо не споделяше с мен.

Мис Марпъл попита:

— Харесвахте ли я?

— Не особено. Но не ми беше неприятна.

Тонът му беше небрежен, незаинтересован.

Сър Хенри поиска да знае:

— А нямате ли някакви предположения?

— Страхувам се, че не… Щях да кажа на Харпър, ако се съмнявах в някого. Какво да ви кажа — за мен това е просто едно от нещата в живота! Отвратително и гадно престъпление — без улики, без мотив.

— Двама души са имали мотив — каза мис Марпъл.

Сър Хенри остро я изгледа.

— Наистина ли? — попита Реймънд с изненада в гласа.

Мис Марпъл изгледа настоятелно сър Хенри и той каза с доста голямо нежелание:

— Вероятно от смъртта й мисис Джеферсън и мистър Гаскел ще спечелят петдесет хиляди лири.

— Какво? — Реймънд изглеждаше наистина изненадан, дори нещо повече — разтревожен. — О. но това е абсурдно… пълен абсурд… мисис Джеферсън… никой от тях… не би могъл да има нещо общо с убийство. Подобно нещо е немислимо.

Мис Марпъл се изкашля и изрече тихо:

— Боя се, знаете, че сте голям идеалист.

— Аз? — засмя се той. — Изключено! Аз съм заклет циник.

— Парите — продължи мис Марпъл — са много силен мотив.

— Може би — отвърна Реймънд разгорещено. — Но че някой от тях двамата може хладнокръвно да удуши едно момиче… — той поклати глава. След това се изправи и каза: — Ето я и мисис Джеферсън. Идва за урок. Закъсняла е — гласът му прозвуча развеселено — с цели десет минути!

Аделайд Джеферсън и Хюго Маклейн бързо вървяха по пътеката към тях.

Извинявайки се с усмивка за закъснението си, Ади Джеферсън застана на корта. Маклейн седна до тях на пейката. След като любезно се заинтересува дали мис Марпъл има нещо против лулата му, той я запали и в продължение на няколко минути разпалва мълчаливо, като оглеждаше критично двете фигури, облечени в бяло, които тичаха насам-натам по тенискорта.

Накрая каза:

— Не мога да разбера защо Ади иска да взема уроци. Да играе, да. Аз също много обичам да играя. Но защо уроци!

— Сигурно иска да подобри играта си — предположи сър Хенри.

— Тя не играе зле — каза Хюго. — Всъщност е доста добра. Дявол да го вземе, че няма да играе на Уимбълдън де!

Той мълча още няколко минути, после попита:

— Кой е този Реймънд? Откъде се вземат тези професионалисти? Прилича ми на испанец.