Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Тогава, как е било правилно да бъде облегна за срещата с любимия си? — попита сър Хенри.

— Ако срещата е била в хотела или някъде, където е прието да се носят вечерни рокли, щяла е да носи най-хубавата си вечерна рокля, разбира се. Навън обаче тя би изглеждала смешно във вечерната си рокля, затова е щяла да облече най-привлекателните си спортни дрехи.

— Съгласен съм, кралице на модата, но това момиче Руби…

Мис Марпъл го прекъсна.

— Руби, разбира се, не е била — нека бъдем прями — Руби не е била изискана дама. Тя принадлежи към категорията, която носи най-хубавите си дрехи, независимо от това колко неподходящ е случаят. Ще ви разкажа — миналата година бяхме организирали пикник до Скрантър Рокс. Щяхте да се учудите, ако бяхте видели колко неподходящи дрехи носеха момичетата. Модерни рокли, луксозни обувки, най-невероятни шапки. И това облекло бяха избрали за катерене по скали и мушкане из храсталаците. Младежите също бяха сложили най-новите си костюми. Разбира се, планинските походи са нещо по-различно. Там дрехите са почти като униформа за всички, независимо от коя прослойка идват. Обаче и в този случай момичетата от по-ниските прослойки изглежда не разбират, че шортите са подходящо облекло, само ако си стройна.

Главният инспектор Харпър попита:

— И вие мислите, че Руби Кийн…?

— Мисля, че тя би останала облечена в своята най-нова и най-хубава рокля — розовата. Би я сменила, само ако е имала нещо по-ново.

Главният инспектор Харпър попита:

— Тогава как си обяснявате старата рокля?

Мис Марпъл отвърна:

— Нямам обяснение — поне засега. Но имам чувството, че е много важно да се разбере.

Зад телената ограда, която ограждаше корта, урокът по тенис на Реймънд Стар току-що беше приключил.

Ученичката му — едра жена на средна възраст, изквича одобрително два-три пъти, след което се наметна с небесносиня жилетка и се отправи към хотела.

Реймънд подвикна няколко закачливи думи след нея.

После се обърна към пейката, където бяха седнали тримата наблюдатели. В ръката си държеше мрежата с топки за тенис, а ракетата за тенис бе пъхнал под мишница. Веселата му усмивка изчезна, като че изтрита с мокър парцал. Изражението му придоби уморен и разтревожен вид.

Докато идваше към тях, той каза:

— Слава Богу, свърши се.

После усмивката отново цъфна на лицето му, очарователна, момчешка, изразителна усмивка, която напълно подхождаше на загорялото от слънце лице и стройната, гъвкава фигура.

Сър Хенри се питаше на колко ли години можеше да е. Двадесет, двадесет и пет, тридесет и пет? Беше невъзможно да се прецени.

Като поклащаше глава, Реймънд сподели:

— Знаете ли, тя никога няма да се научи да трае тенис.

— Всичко това сигурно е страшно отегчително за вас — каза мис Марпъл.

Реймънд отговори искрено:

— Понякога е отегчително. Особено в края на лятото. В началото мисълта, че печелиш пари, ти дава кураж, но след време дори и тази мисъл престава да действа стимулиращо.

Главният инспектор Харпър се изправи.

— Ще ви се обадя след около половин час, мис Марпъл, ако не възразявате.

— Разбира се, всичко е наред. Ще бъда готова.

Харпър се отдалечи. Реймънд стоеше изправен, гледайки подире му. След това попита:

— Може ли да поседна малко при вас?

— Заповядайте — покани го сър Хенри. — Желаете ли цигара?

Докато предлагаше табакерата си, той си зададе въпроса защо изпитваше чувство на лека неприязън към Реймънд Стар. Дали защото беше професионален треньор по тенис и танцьор? Ако беше така, не се дължеше на тениса, а на танците. Англичаните, реши сър Хенри, изпитват дълбоко недоверие към хора, които танцуват прекалено добре! Този приятел се движеше прекалено грациозно! Рамон… Реймънд… как се казваше в действителност?

Той зададе въпроса съвсем импулсивно.

Реймънд се усмихна.

— Първоначално моето професионално име беше Рамон. Рамон и Джози — с испанско звучене, не мислите ли? Но тъй като разбрахме, че към чужденците се усеща известна предубеденост, аз станах Реймънд — много британско име.

Мис Марпъл се заинтересува:

— А истинското ви име съвсем различно ли е?

Той отново се засмя.

— В действителност моето истинско име е Рамон. Баба ми беше аржентинка… (тук сър Хенри си каза, че това обяснява грациозната походка)… — Но първото ми име е Томас. Прозаично до болка. — Той се обърна към сър Хенри. — Вие сте от Девъншир, нали така, сър? От Стейн? Моето семейство живее там наблизо. В Алсмънстън.