Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Старата дама се усмихна леко.

— Може би вие нямаше толкова богат опит като моя. Аз винаги познавам кога едно момиче не казва истината. Ако си спомняте, Флорънс ви гледаше право в очите, беше напрегната и неподвижна, само пристъпваше от крак на крак също както и другите момичета. Но вие не я наблюдавахте, когато напускаше стаята. В този момент аз разбрах, че тя крие нещо. Те всички се отпускат прекалено рано. Също като моята малка прислужница Джанет. Тя винаги постъпва така. Беше способна много убедително да обясни, че мишките са яли от края на сладкиша и се издаваше чак когато на излизане от стаята се захилваше самодоволно.

Харпър каза:

— Много съм ви благодарен. Знаех, че без вас няма да мога да се справя. — После добави замислено: — Студиото в Лемвил, а?

Мис Марпъл не каза нищо. Тя се изправи на крака.

— Страхувам се, че трябва да бързам — извини се тя. — Радвам се, че можах да бъда от полза.

— В хотела ли се връщате?

— Да, ще опаковам нещата си. Трябва да се върна в Сейнт Мери Мийд. Там ме чака доста работа.

През френския прозорец на всекидневната си мис Марпъл излезе в градината. Тя обичаше своята градина и работата, свързана с нея. И сега погледът й с любов се плъзна по стройните, с вкус подредени лехи, спирайки се критично на едно-две места, където се налагаше спешна намеса. Но сега нямаше време за това. Чакаше я неотложна работа. Тя забързано премина по градинската пътечка и влезе в двора на викария. Без да си дава труд да използва главния вход, доближи къщата и почука на прозореца на всекидневната.

Викарият подготвяше неделната проповед в кабинета си, обаче неговата млада и хубава жена беше във всекидневната и се занимаваше с голямо удоволствие със своето бебе, което бе поставила на постелката пред камината.

— Може ли да вляза, Гризелда?

Младата усмихната жена повдигна очи и радостно приветства възрастната дама:

— О, мис Марпъл, моля, заповядайте! Само погледнете Дейвид! Ядосва се, защото все още не може да пълзи напред. Иска да отиде при нещо, а вместо това се плъзга все по-назад и по-назад. Още малко и ще се завре в сандъчето за въглища!

— Много е сладък, Гризелда. Здраво и силно дете. Какви хубави розови бузки има!

— Не изглежда зле, нали? — младата майка се опитваше да си придаде по-сериозен, незаинтересован вид. — Разбира се, аз не се занимавам с него прекалено много. Всички книги казват, че малкото дете трябва да бъде оставяно само колкото се може по-често.

— Много разумно, скъпа моя — каза мис Марпъл. — Х-м, между другото, знаете ли за какво съм дошла? Искам да попитам дали събирате помощи за нещо по-специално в момента?

Жената на викария я изгледа леко учудено. Доколкото познаваше съседката си, зад въпроса й се таеше скрита цел. Тя отговори весело:

— Ами да. Нали знаете, винаги се събира за какво ли не — бодро отвърна тя и започна да отмята на пръсти: — Например за ремонта на църквата, помощи за манастира „Св. Джайлс“, за църковната разпродажба следващата сряда, помощи за самотните майки, за похода на момчетата скаути, за кръжока по ръкоделие и не на последно място — призива на епископа за помощ на рибарите.

— О, напълно достатъчно — каза мис Марпъл. — Помислих си, че бих могла да направя една обиколка — с тетрадката за помощи, нали разбирате, ако ме упълномощите.

— Отново ли сте се захванали с нещо? Май има нещо такова. Разбира се, че ще ви упълномощя. Нека да бъде за църковната разпродажба. Ще бъде добре, ако успеете да съберете малко истински пари вместо онези ужасни торбички, смешни перочистки, грозни детски роклички или пък бърсалки за прах, направени да изглеждат като кукли, с които обикновено се задръстваме.

Гризелда изпрати гостенката си до френския прозорец на стаята. На сбогуване не можа да сдържи любопитството си:

— И все пак няма ли да ми кажете какво сте намислили?

— Всяко нещо с времето си, скъпа — каза мис Марпъл, отдалечавайки се забързано.

С въздишка младата майка се върна до постелката пред камината, където, в съзвучие с принципите си за строго пренебрежение към малки деца, игриво пощипна синчето си три пъти по коремчето, в отговор на което то с викове на ликуване я сграбчи за косите и започна да ги дърпа. След това двамата се сборичкаха и затъркаляха напред-назад по постелката, докато вратата не се отвори и прислужницата не обяви пред най-влиятелния член на енорията (който не обичаше деца):