— Да, разбира се.
Стиснаха си ръцете. Аделайд Джеферсън попита:
— Видяхте ли свекър ми?
— Да.
— Радвам се. Толкова се безпокоим за него. Беше ужасен шок за него.
Мисис Бантри предложи:
— Хайде да седнем на терасата, ще пийнем нещо и ще си поговорим.
Четиримата излязоха и седнаха при Марк Гаснел, който бе сам на една маса в самия край на терасата.
Размениха няколко общи приказки до пристигането на питиетата, а след това мисис Бантри подхвана темата с присъщата си директност.
— Предполагам, че можем да си говорим за това, нали? — каза тя. — Всички сме стари приятели, с изключение на мис Марпъл, но тя пък е специалист по престъпления и има желание да помогне.
Марк Гаскел погледна мис Марпъл малко озадачено. В гласа му имаше съмнение.
— Вие детективски романи ли пишете?
Той знаеше, че писателите на детективски романи изглеждат странно, а мис Марпъл, с нейното старомодно облекло на стара мома, наистина изглеждаше странно.
— О, не, не съм толкова умна за това .
— Тя е прекрасна — каза мисис Бантри нетърпеливо. — Сега няма време да ви разправям, но наистина е прекрасна. Ади, искам да знам всичко. Какво представляваше това момиче в действителност?
— Ами… — Аделайд Джеферсън направи пауза, погледна към Марк и се засмя: — Вие сте толкова пряма.
— Симпатична ли ви беше?
— Не, разбира се, че не.
— Каква беше в действителност? — мисис Бантри отнесе въпроса си към Марк Гаскел.
Марк отвърна бавно:
— Обикновена златотърсачка. И добре знаеше какво дири. Без съмнение беше омотала Джеф в паяжината си.
И двамата наричаха своя свекър Джеф.
Гледайки Марк Гаскел с неодобрение, сър Хенри си помисли: „Недискретен човек. Не е хубаво да говори по този начин“.
Марк Гаскел никога не бе му харесвал. Имаше чар, но на него не можеше да се разчита — приказваше много, често се хвалеше. Сър Хенри понякога се чудеше дали и Конуей Джеферсън не мисли така.
— Но вие не можахте ли да направите нещо? — попита мисис Бантри.
Марк отговори сухо:
— Може би… ако бяхме разбрали навреме.
Той погледна Аделайд, която леко се изчерви.
В погледа му имаше укор.
Тя каза:
— Марк мисли, че е трябвало да разбера какво става.
— Оставяше го сам прекалено много, Ади. Като че тези уроци по тенис нямаха край.
— Е, имах нужда от упражнение — каза тя извинително. — А и никога не съм допускала…
— Така е — прекъсна я Марк. — Никой от нас не можеше и да предположи. Джеф винаги е бил толкова разумен.
Мис Марпъл разшири темата на разговора.
— Джентълмените — каза тя, използвайки думата, все едно че се отнасяше за опасен вид диво животно — често не са толкова разумни, колкото изглеждат.
— Съгласен съм с вас — отговори Марк. — За беда, мис Марпъл, ние не оценихме това. Чудехме се какво толкова намира старото момче в тази простовата и натруфена малка хитруша. Все пак се радвахме за него самия, че имаше кой да го забавлява. Смятахме я за безобидна. Безобидна ли! Да бях я удушил със собствените си ръце!
— Марк — каза Ади. — Трябва да внимаваш какво говориш.
Той се засмя.
— Май наистина трябва. Иначе хората ще помислят, че наистина аз съм й извил врата. Е, както и да е, предполагам, че така или иначе съм заподозрян. Ако някой би имал интерес момичето да умре, това сме Ади и аз.
— Марк — извика мисис Джеферсън полушеговито, полуядосано, — не бива така!
— Добре, добре — каза Марк Гаскел успокояващо. — И все пак обичам да казвам това, което мисля. Нашият многоуважаван тъст и свекър бе решил да дари петдесет хиляди лири на тази жалка, слабоумна малка изнудвачка.
— Марк, недей — тя е мъртва.
— Да, мъртво е, бедното малко дяволче. В края на краищата, защо да не се възползва от оръжията, с които майката природа я е дарила? Кой съм аз да съдя? И аз самият не съм цвете за мирисане. Не, хайде да признаем, че Руби е имала право да си прави хитри сметки, а ние сме глупаците, които не са проумели играта й по-рано.
Сър Хенри попита:
— Как реагирахте, когато Конуей ви съобщи, че възнамерява да осинови момичето?
Марк разпери ръце.
— Какво можехме да кажем? Ади, винаги малката лейди, запази великолепно самообладание. Нищо не трепна у нея. Аз се опитах да последвам примера й.
— Аз лично бих вдигнала врява — обади се мисис Бантри.
— Е, честно казано, ние нямахме право на глас. Парите са на Джеф. Ние не сме негови кръвни роднини. Той винаги е бил много щедър спрямо нас. Нямаше какво друго да направим, освен да преглътнем. — Той добави замислено: — И все пак малката Руби не ни беше симпатична.
Читать дальше