Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Да, разбира се.

Стиснаха си ръцете. Аделайд Джеферсън попита:

— Видяхте ли свекър ми?

— Да.

— Радвам се. Толкова се безпокоим за него. Беше ужасен шок за него.

Мисис Бантри предложи:

— Хайде да седнем на терасата, ще пийнем нещо и ще си поговорим.

Четиримата излязоха и седнаха при Марк Гаснел, който бе сам на една маса в самия край на терасата.

Размениха няколко общи приказки до пристигането на питиетата, а след това мисис Бантри подхвана темата с присъщата си директност.

— Предполагам, че можем да си говорим за това, нали? — каза тя. — Всички сме стари приятели, с изключение на мис Марпъл, но тя пък е специалист по престъпления и има желание да помогне.

Марк Гаскел погледна мис Марпъл малко озадачено. В гласа му имаше съмнение.

— Вие детективски романи ли пишете?

Той знаеше, че писателите на детективски романи изглеждат странно, а мис Марпъл, с нейното старомодно облекло на стара мома, наистина изглеждаше странно.

— О, не, не съм толкова умна за това .

— Тя е прекрасна — каза мисис Бантри нетърпеливо. — Сега няма време да ви разправям, но наистина е прекрасна. Ади, искам да знам всичко. Какво представляваше това момиче в действителност?

— Ами… — Аделайд Джеферсън направи пауза, погледна към Марк и се засмя: — Вие сте толкова пряма.

— Симпатична ли ви беше?

— Не, разбира се, че не.

— Каква беше в действителност? — мисис Бантри отнесе въпроса си към Марк Гаскел.

Марк отвърна бавно:

— Обикновена златотърсачка. И добре знаеше какво дири. Без съмнение беше омотала Джеф в паяжината си.

И двамата наричаха своя свекър Джеф.

Гледайки Марк Гаскел с неодобрение, сър Хенри си помисли: „Недискретен човек. Не е хубаво да говори по този начин“.

Марк Гаскел никога не бе му харесвал. Имаше чар, но на него не можеше да се разчита — приказваше много, често се хвалеше. Сър Хенри понякога се чудеше дали и Конуей Джеферсън не мисли така.

— Но вие не можахте ли да направите нещо? — попита мисис Бантри.

Марк отговори сухо:

— Може би… ако бяхме разбрали навреме.

Той погледна Аделайд, която леко се изчерви.

В погледа му имаше укор.

Тя каза:

— Марк мисли, че е трябвало да разбера какво става.

— Оставяше го сам прекалено много, Ади. Като че тези уроци по тенис нямаха край.

— Е, имах нужда от упражнение — каза тя извинително. — А и никога не съм допускала…

— Така е — прекъсна я Марк. — Никой от нас не можеше и да предположи. Джеф винаги е бил толкова разумен.

Мис Марпъл разшири темата на разговора.

— Джентълмените — каза тя, използвайки думата, все едно че се отнасяше за опасен вид диво животно — често не са толкова разумни, колкото изглеждат.

— Съгласен съм с вас — отговори Марк. — За беда, мис Марпъл, ние не оценихме това. Чудехме се какво толкова намира старото момче в тази простовата и натруфена малка хитруша. Все пак се радвахме за него самия, че имаше кой да го забавлява. Смятахме я за безобидна. Безобидна ли! Да бях я удушил със собствените си ръце!

— Марк — каза Ади. — Трябва да внимаваш какво говориш.

Той се засмя.

— Май наистина трябва. Иначе хората ще помислят, че наистина аз съм й извил врата. Е, както и да е, предполагам, че така или иначе съм заподозрян. Ако някой би имал интерес момичето да умре, това сме Ади и аз.

— Марк — извика мисис Джеферсън полушеговито, полуядосано, — не бива така!

— Добре, добре — каза Марк Гаскел успокояващо. — И все пак обичам да казвам това, което мисля. Нашият многоуважаван тъст и свекър бе решил да дари петдесет хиляди лири на тази жалка, слабоумна малка изнудвачка.

— Марк, недей — тя е мъртва.

— Да, мъртво е, бедното малко дяволче. В края на краищата, защо да не се възползва от оръжията, с които майката природа я е дарила? Кой съм аз да съдя? И аз самият не съм цвете за мирисане. Не, хайде да признаем, че Руби е имала право да си прави хитри сметки, а ние сме глупаците, които не са проумели играта й по-рано.

Сър Хенри попита:

— Как реагирахте, когато Конуей ви съобщи, че възнамерява да осинови момичето?

Марк разпери ръце.

— Какво можехме да кажем? Ади, винаги малката лейди, запази великолепно самообладание. Нищо не трепна у нея. Аз се опитах да последвам примера й.

— Аз лично бих вдигнала врява — обади се мисис Бантри.

— Е, честно казано, ние нямахме право на глас. Парите са на Джеф. Ние не сме негови кръвни роднини. Той винаги е бил много щедър спрямо нас. Нямаше какво друго да направим, освен да преглътнем. — Той добави замислено: — И все пак малката Руби не ни беше симпатична.