Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— Мистър Карджил, строителят. Убеди доста народ да направят из домовете си куп ненужни неща. А какви сметки им представяше! Но пък винаги беше в състояние да се защити. Чешит. Ожени се за богата жена. Мистър Гаскел също, ако не се лъжа.

— Не ви е симпатичен, така ли?

— Не, харесвам го. Повечето жени биха го харесали. Но това не значи, че не виждам що за човек е. Като личност е привлекателен, но мисля, че е малко неразумно да приказва толкова много.

— Правилно го казахте — неразумно — съгласи се сър Хенри. — Ако не внимава, може да си навлече беда.

Висок, строен, тъмнокос млад човек, облечен в бели спортни дрехи, се изкачи по стъпалата към терасата и се спря за миг, загледан в Аделайд Джеферсън и Хюго Маклейн.

— А това — сър Хенри искаше да бъде полезен — е „Х“, когото можем да охарактеризираме като заинтересован по случая. Професионалният танцьор и тенисист на работа към хотела — Реймънд Стар, партньорът на Руби Кийн.

Мис Марпъл го изгледа с интерес и каза.

— Много е симпатичен, нали?

— Сигурно.

— Я не ставайте смешен, сър Хенри — обади се мисис Бантри. — Той наистина е симпатичен.

Мис Марпъл каза тихо:

— Мисис Джеферсън взема уроци по тенис, нали така спомена?

— Джейн, да не би да намеквате нещо?

Мис Марпъл не успя да отговори на този прям въпрос. Малкият Питър Кармоди прекоси терасата и седна при тях. Обърна се към сър Хенри.

— И вие ли сте детектив? Видях, че разговаряте с главния инспектор — онзи, дебелият, е такъв, нали?

— Съвсем вярно, синко.

— А някой ми каза, че вие сте страшно важен детектив в Лондон. Началникът на Скотланд Ярд или нещо подобно.

— Началникът на Скотланд Ярд е обикновено най-големият глупак в книгите, нали?

— О, не, не в наши дни. Сега е много старомодно да се подиграваш с полицията. Знаете ли вече кой е убиецът?

— Страхувам се, че още не.

— Забавляваш ли се, Питър? — попита мисис Бантри.

— О, доста. По-различно е от обикновено, нали? Обикалям да търся някакви улики, но нямах късмет досега. Обаче имам един сувенир. Искате ли да го видите? Представете си, мама искаше да го хвърли. Понякога родителите са толкова лоши.

Извади от джоба си малка кибритена кутийка. Отвори я, разкривайки скъпоценното й съдържание.

— Вижте, отрязък от нокът. Нейният нокът! Ще му сложа етикет „Нокътят на убитата жена“ и ще го занеса в училището. Много хубав сувенир, нали?

— Къде го намери? — попита мис Марпъл.

— Ами, това си беше чист късмет. Защото тогава просто не знаех, че ще бъде убита. Стана снощи преди вечеря. Руби закачи нокътя си в шала на Джози и нокътят се счупи. Мама го отряза, даде ми го и ми каза да го хвърля в кошчето за боклук. Смятах да го направя, но вместо това го сложих в джоба си и едва тази сутрин се сетих и като потърсих, той бе все още там, и сега аз го пазя като сувенир.

— Отвратително — възмути се мисис Бантри.

Питър отговори учтиво:

— О, наистина ли мислите така?

— Други сувенири нямаш ли? — попита го сър Хенри.

— Не знам. Имам нещо, което би могло да бъде сувенир, но не съм сигурен.

— Обясни ми, млади човече.

Питър го погледна замислено. После извади плик, чието съдържание бе къс кафеникава материя във форма на лентичка.

— Това е част от връзка за обувки, която принадлежи на Джордж Бартлет — обясни той. — Видях обувките му пред вратата тази сутрин и свих едно парченце за всеки случай.

— Защо?

— Ами в случай че той се окаже убиецът, разбира се. Той последен я е видял и това винаги е страшно подозрително, нали така? Не е ли вече време за вечеря? Ужасно съм гладен. Винаги ми се струва, че времето между чая и вечерята минава много бавно. Ха, ето го чичо Хюго. Не знаех, че мама го е извикала. Предполагам, че го е извикала. Тя винаги го търси, щом има проблеми. Ето я и Джози. Здрасти, Джози!

Джози спря до тях. Изглеждаше доста изненадана при вида на мисис Бантри и мис Марпъл.

Мисис Бантри каза учтиво:

— Здравейте, мис Търнър. Дойдохме, за да се занимаем с малко детективство.

Джози хвърли виновен поглед към съседните маси. Тя заговори тихо:

— Ужасно е. Все още никой не знае. Още не са писали във вестниците. Предполагам, че ще започнат да ме разпитват и ще бъде много неловко. Не зная какво да казвам.

Погледът й се насочи доста многозначително към мис Марпъл, която й отвърна:

— Да, страхувам се, че за вас ще бъде много трудно.

Джози се зарадва на съчувствието.

— Разбирате ли, мистър Прескът ми заръча на никого нищо да не казвам. И това е добре, но със сигурност всички ще ме питат, а не бива да се обиждат хората, нали? Мистър Прескът каза, че се надява да продължа да работя както обикновено — не беше много мил, затова ще трябва да се постарая повечко. Пък и не мога да разбера защо мен трябва да обвинява за всичко.