Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Харпър започна разпита си внимателно и методично:

— Вие вече сте уведомили местната полиция за обстоятелствата по изчезването на дъщеря си. Тя е отишла на сбирка на скаутската организация и вие сте я очаквали у дома за вечеря. Така ли е?

— Да.

— Трябваше да се върне с автобус?

— Да.

— Знаем от показанията на едно от момичетата, които са били с нея, че след сбирката Памела казала, че ще отиде в магазина „Улуърт“ в Дейнмът и ще се върне с по-късен автобус. Това за вас нормално ли е?

— О, да. Памела много обичаше да ходи в „Улуърт“. Тя често пазаруваше в Дейнмът. Автобусната спирка е само на стотина метра оттук.

— И, доколкото знаете, не е имала други планове?

— Не.

— Да се е срещала с някого, в Дейнмът?

— Не, сигурен съм. Щеше да каже, ако беше така. Очаквахме я за вечеря. Ето защо, когато стана късно и нея я нямаше, се обадихме в полицията. Не й беше присъщо да не се прибира.

— Да е имала дъщеря ви приятели, които вие не сте одобрявали?

— Не, никога сме нямали проблеми от подобен род.

Мисис Рийвс каза през сълзи:

— Пам бе просто едно дете. Беше истинско дете за възрастта си. Обичаше да си играе. Изобщо не беше предпазлива.

— Познавате ли човек на име Джордж Бартлет, който е отседнал в хотел „Мажестик“ в Дейнмът?

Майор Рийвс се втренчи в него.

— Никога не съм чувал за него.

— Не мислите ли, че дъщеря ви може да го е познавала?

— Сигурен съм, че не. — После рязко попита: — А той какво общо има с всичко това?

— Той е собственикът на колата — „Миноан 14“, в която бе открит трупът на дъщеря ви.

Мисис Рийвс извика:

— Но тогава той трябва…

Харпър я прекъсна бързо:

— Той съобщи за изчезването на колата си днес рано сутринта. Била в двора на хотела вчера по обяд. Всеки би могъл да я вземе.

— Но никой ли не е забелязал кой я е взел?

Главният инспектор поклати отрицателно глава.

— Много коли влизат и излизат през деня. А „Миноан 14“ е най-разпространеният модел.

Мисис Рийвс изхлипа:

— Няма ли да направите нещо? Няма ли да се опитате да откриете… да откриете този изверг, който е извършил това? Моето малко момиче, ох, моето малко момиче! Тя не е изгоряла жива, нали? О, Пам, Пам!

— Тя не е страдала, мисис Рийвс. Уверявам ви, че когато колата е била подпалена, тя е била вече мъртва.

Рийвс сухо попита:

— А как е била убита?

Харпър му хвърли многозначителен поглед.

— Все още не знаем. Огънят е разрушил всички следи.

Той се обърна към съсипаната жена на дивана.

— Повярвайте ми, мисис Рийвс, правим всичко, което може да се направи. Трябва да се проверят много неща. Рано или късно ще открием някого, който е видял дъщеря ви вчера в Дейнмът и е видял с кого е била. Необходимо е време. Ще получим дузина, стотици обаждания за момиче в скаутска униформа, което е било забелязано тук, там и навсякъде. Обработката на тези сведения е въпрос на подбор и търпение, но бъдете сигурна, накрая ще открием истината.

Мисис Рийвс попита:

— Къде… къде е тя? Мога ли да отида при нея?

Главният инспектор Харпър отново срещна погледа на съпруга и каза:

— Полицейският лекар ще се погрижи за всичко. Предлагам сега с мен да дойде вашият съпруг, с него ще уредим всички формалности. Междувременно, моля, опитайте се да си припомните нещо, което Памела е казала. Възможно е тогава да не сте обърнали внимание, но нещо, което може би сега ще ни бъде в помощ. Вярвам, че ме разбирате — случайна дума или фраза. По този начин ще ни помогнете най-добре.

Двамата мъже се отправиха към вратата. Рийвс посочи една фотография на стената.

— Това е тя.

Харпър разгледа снимката внимателно. Беше на отбор по хокей на трева. Рийвс посочи Памела, застанала в средата.

„Хубаво дете“ — помисли си Харпър, докато гледаше невинното лице на момичето с плитки.

Спомни си за овъгления труп в колата и стисна устни в сурова гримаса.

Закле се пред себе си, че убийството на Памела Рийвс няма да остане една от неразрешените загадки в Гленшир.

Размишлявайки, той си призна, че може би Руби Кийн си е получила заслуженото, но Памела Рийвс бе нещо съвсем друго. Хубаво невинно дете. И нямаше да спре, докато не открие извършителя на това гнусно дело.

Ден-два по-късно полковник Мелчет и главен инспектор Харпър разговаряха в кабинета на полковника. Харпър бе дошъл в Мъч Бенъм за консултация.

Мелчет каза мрачно:

— Е, поне знаем къде сме — по-точно къде не сме.

— Май „къде не сме“ е по-точен израз, сър.