Агата Кристи - Трупът в библиотеката

Веждите на Конуей Джеферсън се свъсиха още повече.

— Чиста проба женска интуиция, предполагам — каза той скептично.

— Не, според нея не е така. Твърди, че това са специални знания.

— Какво значи това?

— Как да ви обясня? Ние също ги използваме в полицейската практика. Вижте, става обир и обикновено сме доста сигурни кой го е извършил — разбира се, от средите на обичайните ни клиенти. Знаем кой как пипа. Мис Марпъл си служи с интересни, макар и понякога тривиални паралели, взети от селската действителност.

Джеферсън отново бе скептичен.

— Какво може да знае тя за момиче, прекарало живота си в театралните среди, и което вероятно не е стъпвало в село през целия си живот?

— Аз мисля — каза сър Хенри Клидъринг твърдо, — че тя може да измисли нещо.

Мис Марпъл се изчерви от удоволствие, когато видя сър Хенри Клидъринг да се насочва към нея.

— О, сър Хенри, какъв късмет да ви срещна тук.

Сър Хенри бе галантен.

— Удоволствието е изцяло мое.

Изчервявайки се, мис Марпъл промълви:

— Толкова сте любезен.

— В хотела ли сте отседнали?

— Да, гости на хотела сме.

— Сме?

— Мисис Бантри е също тук. — Тя го изгледа изпитателно. — Нима не знаете? А, виждам, че сте научили. Ужасно, нали?

— Какво търси тук Доли Бантри? Съпругът й също ли е с нея?

— Не. Напълно естествено, техните реакции са съвсем различни. Полковник Бантри, горкият човек, или се затваря в кабинета си, или обикаля фермите си, гледа никой да не го срещне. Като костенурките, нали знаете, скриват главата си и се надяват, че никой няма да ги забележи. Доли, разбира се, е съвсем различна.

— Да си кажем направо — каза сър Хенри, който познаваше приятелите си добре, — Доли май се забавлява, не е ли така?

— Е, ъ-ъ-ъ… да. Бедната Доли.

— И ви е взела със себе си, за да извадите заека за ушите от цилиндъра на фокусника, така да се каже?

Мис Марпъл отвърна сдържано:

— Доли реши, че една малка промяна е желателна след случилото се и не искаше да бъде сама. — Двамата се спогледаха. В очите на старата дама блеснаха дяволити пламъчета. — Но, разбира се, вашият начин на излагане на нещата е също верен. Доста се притеснявам, защото надали ще бъда от полза.

— Как, нямате ли идеи? Никакви паралели с живота в селото?

— Все още не съм добре запозната със случая.

— Мисля, че тук мога да ви помогна. Ще ви използвам за консултант, мис Марпъл.

Той накъсо разказа какво се бе случило. Мис Марпъл го слушаше с жив интерес.

— Горкият мистър Джеферсън — каза тя. — Колко тъжна е историята му. Може би това, че е останал жив, но сакат, е по-жестоко, отколкото ако и той бе загубил живота си.

— Така е. Затова неговите приятели се възхищават от решителността, с която продължи да живее, покорявайки болката от загубата и физическия недъг.

— Да, това е възхитително.

— Единственото, което не мога да разбера, е този внезапен изблик на чувства спрямо това момиче. Може би е притежавала някои великолепни качества.

— Най-вероятно не — отговори мис Марпъл с равен тон.

— Не мислите ли така?

— Мисля, че качествата й не са играли никаква роля.

Сър Хенри каза:

— Но той не е някой от онези старчоци, трябва да знаете.

— О, не, не! — мис Марпъл цялата порозовя. — И за миг не съм допускала нещо такова. Това, което се опитвах да кажа — доста неумело, да си призная — е, че той е търсил симпатично, мило момиче, което да заеме мястото на дъщеря му, и тогава убитото момиче е видяло възможността за себе си и с всички сили се е борила тя да бъде щастливката. Може би звучи грубо, но съм била свидетел на толкова много случаи от този род. Например малката прислужница в дома на мистър Харботъл. Много обикновено момиче, но тихо и с добри обноски. Извикали сестра му да се грижи за някакъв болен роднина на смъртно легло. Когато се върнала, заварила момичето, напълно самозабравило се, да седи във всекидневната без боне и престилка. Говорело силно и се смеело с пълен глас. Мис Харботъл й се скарала много остро и момичето отвърнало непочтително, и тогава старият мистър Харботъл напълно я изумил, като казал, че повече не желае тя да се грижи за къщата му, щял да уреди нещата по друг начин. Голям скандал се бе вдигнал в селото, но бедната мис Харботъл трябваше да го напусне. Отиде да живее под наем в Ийстбърн, толкова неудобно. Хората приказваха, но аз лично мисля, че тук не ставаше дума за някаква физическа интимност — просто на стария човек му бе по-приятно да има около себе си младо, жизнерадостно момиче, което да му говори колко е умен и забавен, вместо сестра си, която непрекъснато го упрекваше за неговите недостатъци, макар да се грижеше за него добре.