Агата Кристи - Трупът в библиотеката

След секунда попита с по-спокоен глас:

— Успели ли са да узная номера на колата?

— Не, сър. Но ще можем да я идентифицираме по номера на двигателя. Мисля, че е модел „Миноан 14“.

Сър Хенри Клидъринг прекоси фоайето на „Мажестик“, без да обръща внимание на хората около себе си. Мисли се блъскаха трескаво в главата му. Ала както често става в живота, някъде в подсъзнанието му нещо се регистрира и то търпеливо зачака своя момент.

Докато се качваше по стълбите, сър Хенри размишляваше защо неговият приятел толкова припира. Конуей Джеферсън не бе от хората, които току-така биха повикали когото и да е. Сигурно се беше случило нещо необичайно, реши сър Хенри.

Джеферсън пристъпи направо към въпроса.

— Радвам се да ви видя. Едуардс, донеси на сър Хенри едно питие. Сядайте, приятелю. Предполагам, че още нищо не знаете? Нищо ли не пише във вестниците?

Сър Хенри поклати глава. Любопитството му се събуди.

— Какво е станало?

— Станало е убийство. Случилото се засяга мен, а също и едни ваши приятели, семейство Бантри.

— Артър и Доли Бантри? — Клидъринг не можеше да повярва.

— Да, да. Трупът бил намерен в техния дом.

Точно, методично и стегнато Конуей Джеферсън изложи фактите. Сър Хенри слушаше, без да го прекъсва. И двамата бяха свикнали да отсяват важните моменти. Докато служеше като главен комисар в полицията, той се славеше със способността си бързо да съзира значимите факти.

— Крайно необичаен случай — каза той след чутото. — Каква е ролята на семейство Бантри, как мислите?

— Точно това ме безпокои. Вижте, Хенри, според мен вероятно фактът, че ги познавам, има някаква връзка със случая. Друго нищо не ми идва наум. Разбрах, че никой от тях не е виждал момичето преди това. Това са техните думи и няма причина да не им се вярва. Почти невероятно е да са я познавали. Тогава не е ли много възможно тя да е била примамена навън и трупът й нарочно захвърлен в дома на мои приятели?

Клидъринг каза:

— Мисля, че това е много малко вероятно.

— Но е възможно — настоя другият.

— Да, но е малко вероятно. Какво искате от мен?

Джеферсън каза с горчивина:

— Аз съм инвалид. Лъжа себе си, отказвам да приема този факт, но особено сега това се проявява най-болезнено. Нямам възможност да обикалям и да задавам въпроси така, както бих желал. Трябва да стоя тук, благодарен за малкото информация, която полицаите биха решили да ми предоставят. Между другото, познавате ли Мелчет, главния комисар на полицията в Радфърдшир?

— Да, срещали сме се.

В този момент нещо се раздвижи в мозъка на сър Хенри. Лице и фигура, които бе мярнал несъзнателно, докато пресичаше фоайето. Стара дама с изправен гръб, чието лице му бе познато. Свърза го с времето, когато се бяха срещали с Мелчет за последен път.

— Нима искате от мен да играя ролята на аматьор детектив? — възкликна той. — Това не е за мен.

Джеферсън отвърна:

— Само че вие не сте аматьор, точно там е работата.

— Но не съм и професионалист вече. Напуснах полицията.

Джеферсън каза:

— Това опростява нещата.

— Искате да кажете, че ако още бях в Скотланд Ярд, нямаше да ставам за това? Абсолютно вярно.

— Само че сега — каза Джеферсън — вашият опит ви дава възможност да проявите интерес към случая и ако предложите помощта си, ще я приемат с удоволствие.

Клидъринг бавно каза:

— Само от любезност. Но какво искате в действителност, Конуей? Да откриете убиеца на момичето?

— Точно така.

— Имате ли някаква представа?

— Абсолютно никаква.

— Може би няма да ми повярвате, но в момента във фоайето на хотела стои един експерт по разрешаване на загадки. Някой, който е много по-добър от мен и който вероятно познава местните хора.

— За какво става дума?

— Долу във фоайето, до третата колона вляво, е седнала една възрастна дама с миловидното лице на стара мома и ум, който е достигал до най-тъмните страни на човешкия характер, без да се затруднява. Името й е мис Марпъл. Живее в селцето Сейнт Мери Мийд, което се намира на по-малко от два километра от Госингтън, приятелка на семейство Бантри — и когато става дума за престъпление, тя е безценна, Конуей.

Джеферсън го изгледа изпод гъстите си, сбърчени вежди и каза с въздишка:

— Шегувате се.

— Не, не се шегувам. Преди малко споменахте Мелчет. Последния път, когато се видяхме с него, в селото имаше нещастен случай. Едно младо момиче се беше удавило. Полицията подозираше, че се касае за убийство, а не за самоубийство. Мислеха дори, че знаят кой е убиецът. Тогава при мен дойде мис Марпъл, доста разтревожена. Опасяваше се, че ще обвиним невинен човек. Каза, че нямала доказателства, но знаела кой е убиецът. Подаде ми лист хартия, на който бе написала името му. И, ако щете вярвайте, Джеферсън, тя се оказа права!